Unknown

Бронсън беше близо до десетката в твърдението си, че Уебър не може да бъде подкупен. Известен бе като човек, който стоеше високо над изкушенията на корупцията и незаконното облагодетелстване. Благочестив католик, Уебър и жена му бяха отгледали семейство с осем деца. Заплатата му на главен надзирател на най-голямото щатско затворническо учреждение беше прилична, но не оставяше много за допълнителни екстри. Мечтата му да се пенсионира един ден и да се оттегли в ранчо в долината Сан Хоакин беше само това: мечта.

Макар често да казват, че всеки човек си има цена, всички, които познаваха началник Уебър, го смятаха за недосегаем. Но, както се оказа, под тази непоклатима фасада на почтеност той беше просто човек.

Скоро след като Кромуел беше заключен в отделен сектор, Уебър посети бандита банкер в малката му единична килия две нива под главната затворническа сграда. След като заповяда на тъмничаря да отключи стоманената врата, началникът влезе и седна на сгъваемото столче, което бе донесъл със себе си.

— Господин Кромуел – каза той учтиво, – добре дошъл в Сан Куентин.

Кромуел се надигна от нара си и кимна.

— Вероятно трябва да кажа, че съм благодарен за гостоприемството ви, само че ще излъжа.

— Разбирам, че ще бъдете при нас за много кратък срок.

— Докато ме изправят на федерален съд – отвърна Кромуел. – Това ли ви каза Бронсън от детективска агенция „Ван Дорн“?

Уебър кимна.

— Каза, че чакат указания от Департамента за криминални разследвания във Вашингтон.

— Знаете ли защо съм арестуван?

— Казаха ми, че сте прословутият Бандит касапин.

— Запознат ли сте с общественото ми положение? – попита Кромуел.

— Да – отвърна Уебър. – Притежавате банка „Кромуел“ и сте уважаван филантроп.

— Мислите ли, че такъв човек би могъл да ограбва банки и да е отговорен за убийствата на десетки хора?

Уебър помръдна на стола си.

— Трябва да призная, че идеята ми изглежда малко изсмукана от пръстите.

Кромуел се приготви за удара.

— Ако ви дам думата си, че не съм извършил никакви престъпления и че това са фалшиви обвинения от правителството на Съединените щати, за да вземат банката ми, бихте ли ме освободили?

Уебър помисли за миг, след което поклати глава.

— Съжалявам, господин Кромуел, но нямам власт да ви освободя.

— Въпреки че официални обвинения не са внесени?

— Увериха ме, че обвиненията се съставят в момента.

— Ако ви гарантирам, че не възнамерявам да бягам, но ще отида директно при своите адвокати в града и ще получа нужните документи за освобождаването ми от главния съдия, тогава бихте ли ми позволили да напусна затвора?

— Вероятно, стига да можех – отвърна Уебър. – Но като главен надзирател не мога да ви позволя да напуснете терена на затвора преди документите за освобождаването ви да са в ръцете ми. Освен това има агенти на Ван Дорн, които патрулират извън стените на затвора, за да предотвратят бягството ви.

Кромуел огледа бетонната килия без прозорци и със стоманена врата.

— Някой затворник измъквал ли се е от единична килия?

— Не и в историята на Сан Куентин.

Кромуел замълча, преди да заложи капана си.

— Да предположим… Само да предположим, господин главен надзирател, че вие лично ме закарате в Сан Франциско?

Уебър го погледна с интерес.

— Какво имате предвид?

— Оставяте ме в кабинета на окръжен прокурор Хорват и петдесет хиляди долара в брой ще бъдат доставени в къщата ви на терена на затвора от мой личен пратеник точно един час по-късно.

Началникът помисли няколко секунди над предложението на Кромуел. Знаеше, че офертата не е нищожна. Банкерът разполагаше с милиони долари и предлагаше в брой, което нямаше да остави никаква следа в случай, че съдебните следователи дойдеха да душат. Можеше да задържи парите скрити до пенсионирането си. Уебър също можеше да смята и знаеше, че с толкова пари може да купи най-доброто ранчо в щата. На такава оферта и най-честният и почтен човек не можеше да откаже.

Най-сетне началникът стана от стола си, приближи се до стоманената врата и почука три пъти. Вратата се отвори и униформеният пазач влезе.

— Сложи качулка над лицето на затворника и го отведи до кабинета зад къщата ми. Ще чакам там.

Мъжът се обърна и напусна килията.

Десет минути по-късно пазачът бутна Кромуел в кабинета на Уебър.

— Свали качулката и белезниците – разпореди се Уебър.

Щом махнаха качулката и белезниците от краката и ръцете на Кромуел бяха свалени, пазачът бе освободен.

— Вярвам, че мога да разчитам на думата ви като джентълмен, че компенсацията ми ще пристигне час след като ви доставя непокътнат на стъпалата на градската Съдебна палата?

Кромуел кимна официално.

— Можете да сте сигурен, парите ще бъдат в ръцете ви същия следобед.

— Добре. – Уебър стана и отиде до един килер. Върна се с женска рокля, шапка, дамска чанта и шал. – Облечете ги. Вие сте дребен мъж и сте приблизително на ръста на жена ми. Ще бъдете дегизиран като нея, когато мина през вътрешната и през главната порта. Дръжте главата си наведена и пазачите няма да забележат. Двамата с нея често излизаме с колата до околностите или до града.

— А агентите на Ван Дорн, които патрулират отвън?