Unknown

За пръв път на Чарли му хрумна, че условията в къщата на Уайтчапъл Роуд могат да минат и за луксозни. Беше капнал от умора, свлече се на неоправеното легло и заспа, въпреки това на другата заран се събуди още в четири и половина. Днес обаче не му се налагаше да ходи за стока, нито пък можеше да избира каква ябълка да изяде на закуска - зелена или червена.

В пет часа самотната тръба извади другарите му от тревожния унес. Чарли вече беше станал, беше се измил и се бе облякъл, когато в помещението влезе мъж с две нашивки върху ръкава. Той затръшна вратата и изкрещя:

- Ставайте, ставайте де!

Зарита долната табла на леглата, където още имаше заспали. Новобранците наскачаха и се наредиха на опашка, за да се измият на легените с ледена вода, която се сменяше само веднъж на трима души. Някои отидоха и до тоалетната в дъното на коридора, която според Чарли смърдеше по-ужасно и от средата на Уайтчапъл Роуд в задушен летен ден.

Закуската се състоеше от черпак овесена каша, половин чаша мляко и парче сухар, никой обаче не възропта. Веселата олелия, която цареше в помещението, не би оставила у германците и следа от съмнение, че новобранците са сплотени срещу общия враг.

В шест, след като леглата бяха оправени и проверени, всички излязоха в студената тъмна нощ и отидоха на плаца, покрит с тънък слой сняг.

- Ако това тук е хубавата Шотландия - каза някой на лондонско просторечие, - тогава аз съм холандец.

Чарли се усмихна за пръв път, откакто бе напуснал Уайтчапъл, и отиде при младеж, който бе доста по-нисък от него и който, пъхнал длани между бедрата си, ги търкаше, за да се постопли.

- Откъде си? - попита той.

- От Поплър¹², мой човек. А ти?

- От Уайтчапъл.

- Значи не си от нашите.

Чарли се вторачи в новия си познат. Момчето бе високо най-много метър и шейсет, беше кльощаво, с черна къдрава коса и блеснали очи, които постоянно шареха, сякаш хлапакът само се чуди каква беля да направи. Лъснатият костюм с кръпки на лактите му беше възголям, раменете под него приличаха на закачалка.

- Казвам се Чарли Тръмпър.

- Томи Прескот - екна в отговор.

Младежът протегна топла длан. Чарли я стисна силно.

- Тихо там в строя - ревна старшината. - А сега се стройте в редици по трима. Най-високите отдясно, най-ниските отляво. И по-чевръсто!

Те се разделиха.

Следващите два часа посветиха на онова, което старшината нарече „строева подготовка“. Снегът се сипеше ли, сипеше от небето, но Филпот явно си бе наумил по плаца да не се задържи и снежинка. Новобранците маршируваха в редица по четирима, която, както Чарли научи след време, се наричала „взвод“. Движеха ръцете на височината на кръста и вдигнали глава, правеха по сто и двайсет крачки на минута.

- По-бодро, момчета!

- Марширувайте в крак!

Ето какво Чарли чуваше непрекъснато.

- Швабите също маршируват някъде и само това и чакат да ви се нахвърлят - убеждаваше ги старшината под сипещия се сняг.

Ако още си беше в Уайтчапъл, Чарли на драго сърце би кръстосвал напред-назад из пазара от пет сутринта до седем вечерта, а после би изиграл в клуба и някой боксов рунд, би обърнал една-две бири и на другия ден би повторил всичко отначало, без дори да се замисля, но когато в девет часа старшината им даде десет минути почивка, той направо се свлече - едвам се държеше на крака. Вдигна очи и видя, че Томи Прескот се е надвесил над него.

- Една цигара?

- Не, благодаря. Не пуша - отвърна Чарли.

- С какво се занимаваш? - поинтересува се другият младеж, както си палеше цигарата.

- Имам хлебарница на ъгъла на Уайтчапъл Роуд - поясни Чарли - и...

- Я не се занасяй - прекъсна го Томи. - Сега остава да ми кажеш, че баща ти е кмет на Лондон.

Чарли се засмя.

- Не съвсем. Ами ти с какво си вадиш хляба?

- Работех в една пивоварна. „Уитбред и сие“ на Чизел Стрийт в Централен Лондон. Товарех буретата на впрегната в коне каруца и ги разкарвах из Ист Енд. Е, не ми плащаха много, но всяка вечер се отцепвах като свиня.

- И защо си се записал доброволец?

- Дълго е за разправяне - рече Томи. - Като начало...

- Ей, вие там! Бързо в строя - ревна старшина Филпот и през следващите два часа и двамата нямаха дъх да си кажат и дума: маршируваха напред-назад, напред-назад, докато накрая Чарли не изпита чувството, че когато накрая спрат, краката му със сигурност ще се подкосят.

Обядът се състоеше от хляб и сирене, каквито той не би дръзнал да предложи на госпожа Смели. Докато се хранеха лакомо, научи как на осемнайсет години Томи трябвало да избира дали две години да търка наровете, или да се запише доброволец и да се сражава за краля и за родината. Хвърлил чоп и се паднал кралят.

- Две години ли? - учуди се Чарли. - Защо?

- Задигах по някое буре бира и се спазарявах с по-отраканите кръчмари. Правех го още от самото начало. Но накрая ме спипаха. Инак можех да си карам така до Второ пришествие. А преди един век са щели или да ме обесят на мига, или да ме изселят в Австралия, така че не мога да се оплача. В края на краищата съм учил за това.

- Как така си учил за това? - попита Чарли.