Unknown

- Аз пък не съм готов - отговори спокойно другият мъж. - И не само това, вече знаем, че ако не приемем предложението на госпожа Трентам, тя ще свика извънредно общо събрание, за да изложи случая пред акционерите, и аз не се и съмнявам накъде ще наклонят везните. Според мен е време да подложим въпроса на гласуване, вместо да водим този безсмислен спор.

- Я чакайте... - поде Чарли.

- Не, няма да чакам, господин председателю, и предлагам да приемем щедрото предложение на госпожа Трентам да ни преотстъпи парцела в замяна на десет на сто от акциите на дружеството.

- А какво предлагате да правим със сина и? - подвикна пак Чарли.

- Би било редно незабавно да го поканим в управителния съвет - отговори Мерик.

- Ама...

- Няма „ама“, благодаря ви, господин председателю - прекъсна го Мерик. - Крайно време е да гласуваме. Не бива да допускаме личните пристрастия да замъгляват здравия разум.

Настъпи мълчание. Накрая Артър Селуин рече:

- Тъй като беше внесено предложение, бъдете така любезна, госпожице Алън, да отразите в протокола гласуването.

Джесика Алън кимна и огледа един по един деветимата членове на управителния съвет.

- Господин Мерик?

- За.

- Господин Нюман?

- За.

- Господин Денинг?

- Против.

- Господин Мейкинс?

- Против.

- Господин Бейвърсток?

Адвокатът долепи длани до масата и като че ли се подвоуми, сякаш изправен пред невъзможен избор.

- За - каза накрая той.

- Лейди Тръмпър?

- Против - рече без колебание Беки.

- Лейди Уилтшир?

- За - промълви тихо Дафни.

- Защо? - възкликна Беки, безсилна да повярва.

Дафни се извърна с лице към старата си приятелка.

- Защото предпочитам врагът да ни мъти водата вътре в заседателната зала, а не извън нея, където може да ни навлече още по-големи неприятности.

Беки пак не можа да повярва на ушите си.

- Вие, сър Чарлс, сигурно сте против.

Чарли кимна рязко.

Господин Селуин вдигна очи.

- И какво излиза, четирима са гласували „за“ и четирима „против“, така ли? - попита той Джесика.

- Да, точно така, господин Селуин - потвърди секретарката, след като за втори път прокара пръст по списъка с имената.

Всички впериха поглед в изпълнителния директор. Той остави писалката върху попивателната пред себе си.

- В такъв случай ще постъпя така, както според мен го изискват дългосрочните интереси на дружеството. Гласувам за това да приемем предложението на госпожа Трентам.

Всички около масата без Чарли започнаха да говорят един през друг. Господин Селуин поизчака и добави:

- Предложението, господин председателю, беше прието с пет гласа „за“ и четири „против“. Ще наредя на банкерите и адвокатите да подготвят документите и да се постараят сделката да бъде сключена без излишни спънки и в съответствие с устава на акционерното дружество.

Без да казва нищо, Чарли продължи да гледа пред себе си.

- Ако няма други въпроси, господин председателю, може би трябва да обявите заседанието за закрито.

Чарли кимна, но пак не помръдна, а другите членове на управителния съвет станаха и излязоха от залата. Само Беки продължи да седи на мястото си по средата на дългата маса. След броени мигове двамата вече бяха сами.

- Да ти призная, трябваше да ги купя тези жилищни сгради още преди трийсет години.

Беки не каза нищо.

- И не биваше да пускаме акции, докато тая вещица е жива.

Чарли стана и отиде бавно при прозореца, откъдето се взря в празната пейка на отсрещния тротоар. Жена му продължаваше да мълчи.

- Само като си помисля! Казах на Саймън, че не е толкова важно да присъства на днешното заседание!

Беки пак не отвърна.

- Поне знам какво е намислила тая усойница за ненагледния си Найджъл.

Беки вдигна вежда точно когато мъжът и се обърна и я погледна.

- Наумила си е той да ме наследи като председател на управителния съвет на „Тръмпър“.

К А Т И

1947-1950

39.

Когато бях малка, имаше един-единствен въпрос, на който все не можех да отговоря: „Кога за последно си виждала баща си?“ За разлика от младия рицар просто не знаех отговора. Всъщност нямах и представа кой е баща ми, а и майка ми. Повечето хора не си дават сметка колко пъти на ден, в месеца или на година им задават този въпрос. И ако отговорът е: „Не знам, защото и двамата са починали и не ги помня“, всички те гледат изненадано и мнително, дори по-лошо, с неверие. Накрая се научаваш да хвърляш димна завеса или просто да сменяш темата. Няма разновидност на въпроса за родителите, от която да не съм измислила как да се измъквам.

Имам съвсем смътни спомени от родителите си: баща ми вечно крещеше, а майка ми бе толкова наплашена, че рядко отваряше уста. Имам чувството и че се казваше Ана. Ако не броим това, и двамата са останали в съзнанието ми като размазано петно.

Само как завиждах на децата, които веднага се впускаха да разказват за майките и бащите си, за братята, сестрите, дори за вторите братовчеди и далечните си лели. А аз знаех за себе си само едно: че съм израсла в сиропиталище „Света Хилда“ в Парк Хил, Мелбърн. Директорка: госпожица Рейчъл Бенсън.