Unknown

На другия ден се вслушах в съвета на господин Дженингс и пратих писмо до Министерството на войната в Лондон. Минаха няколко месеца, докато получа отговор, което не бе изненадващо - всички знаехме, че през 1944 година хората там си имаха други грижи. Накрая обаче пристигна кафеникав плик, който отворих и от който разбрах, че с медала е бил отличен или Греъм Франк Търнбъл от Полка на херцог Уелингтън, или Гай Франсис Трентам от Кралския стрелкови полк.

Какво ли беше истинското ми име, дали Търнбъл или Трентам?

Същата вечер написах писмо до канцеларията на върховния комисар на Великобритания в Канбера, в което питах към кого да се обърна, за да науча повече за двата полка. След около половин месец получих отговор. С новите напътствия, дадени в него, пратих в Англия още две писма: едното до Халифакс, другото до Лондон. После отново се примирих, че вероятно ще се наложи да чакам дълго. Когато си посветил осемнайсет години от живота си на това да се опитваш да разбереш кой всъщност си, още няколко месеца отгоре ти се струват нищо работа. Пък и вече бях последна година в университета и бях твърде заета, за да мисля за това.

Първи ми отговориха от Полка на херцог Уелингтън, за да ме уведомят, че на шести ноември 1917 година лейтенант Греъм Франк Търнбъл е загинал по време на сражение. Тъй като бях родена през 1924 година, отсъдих, че нямам нищо общо с този лейтенант Трънбъл. Започнах да се моля за Гай Франсис Трентам.

Минаха още няколко седмици, докато получа отговор и от Кралския стрелкови полк, откъдето ми съобщаваха, че капитан Гай Франсис Трентам е бил удостоен с Военния кръст на осемнайсети юли 1918 година, след втората битка при Марна. Можела съм да получа повече сведения от библиотеката на Музея на полка в Лондон, но трябвало да го направя лично - било забранено да предоставят по пощата данни за служили в полка.

Тъй като нямаше как да се добера до Англия, реших да подходя към проучването от друг ъгъл, този път обаче ударих на камък. Посветих цяла сутрин на това да търся в регистъра с актовете за раждане в общината на Мелбърн на Куин Стрийт името „Трентам“. Не открих в списъците нито един човек с такова име. Имаше колкото щеш Рос, всички те обаче не бяха раждани на моята дата. Започнах да си давам сметка, че някой е хвърлил доста усилия, за да заличи корените ми. Защо ли?

Най-неочаквано за мен престана да съществува всичко друго освен мисълта как да се добера до Англия, въпреки че нямах и пукнат грош и войната беше завършила съвсем наскоро. Проверих какви студентски курсове има, а моят преподавател отсъди, че си струвало да кандидатствам единствено за специализацията в училището по изкуства „Слейд“ в Лондон, което всяка година отпускало по три места за студенти от Общността на нациите. Седнах да зубря до среднощ и бях възнаградена с място в окончателния списък от шестима души, които трябваше да се явят на събеседване в Канбера.

Докато пътувах с влака към австралийската столица, се притесних до смърт, въпреки това поне според мен събеседването мина чудесно и от изпитната комисия ми казаха, че разработката ми по изкуствознание била изключително добра, само дето ми липсвал практически опит.

След един месец в пощенската ми кутия се получи плик с клеймото на училище „Слейд“. Разкъсах го припряно и извадих писмо, което започваше със:

„Скъпа госпожице Рос,

Със съжаление ви уведомяваме, че...“

Единственото полезно нещо, произлязло от целия труд, който бях хвърлила, бе, че се дипломирах с отличие. Това обаче не ме доближи ни най-малко до Англия. Отчаяна, се обадих по телефона в канцеларията на върховния комисар, откъдето ме свързаха със секретаря по трудовата заетост - жена, която ми съобщи, че с моята подготовка вероятно ще си намеря място като учителка. Допълни, че трябвало да подпиша договор за три години и сама да си покрия пътните разноски - хубаво го каза жената, като се има предвид, че нямах пари да отида до Сидни, камо ли до Обединеното кралство. Пък и ако исках да открия Гай Франсис Трентам, ми беше предостатъчно да стоя в Англия и около месец.

Втория път, когато се обадих в комисариата, същата жена ми обясни, че съм можела да замина за Англия и „на разменни начала“ - това означавало да работя една година почти без пари в някой хотел, болница или при възрастни хора, срещу което щели да ми покрият билета за отиване и връщане. Още не знаех какво смятам да правя в бъдеще, а и съзнавах, че това всъщност е единствената възможност да се добера до Англия и да открия някой свой роднина, ето защо отидох в кабинета на секретаря по заетостта и се подписах върху пунктирната линия във формуляра. Повечето ми приятели от университета решиха, че съм се побъркала, но те и не подозираха защо толкова искам да посетя Великобритания.