Unknown

„Сутринта на осемнайсети юли 1918 година капитан Гай Трентам от Втори батальон на Кралския стрелкови полк повежда от окопите на Антантата към вражеската линия рота, с която убива мнозина германски войници, после навлиза в траншеите на противника и изтребва собственоръчно цяла част. Втурва се да преследва двама други германски войници, които успява да убие в близката горичка. Същата вечер, въпреки че е обкръжен от врага, спасява двама от бойците от своята рота: редник Т. Прескот и ефрейтор Ч. Тръмпър, отклонили се от бойното поле и укрили се в църква наблизо. След падането на нощта той ги повежда обратно през откритата местност под вражеския обстрел.

Редник Прескот е покосен от заблудил се германски трасиращ куршум още преди да е достигнал нашите окопи. Ефрейтор Тръмпър се отървава на косъм въпреки неспирния противников огън.

За проявените водачески способности и героизъм пред лицето на врага капитан Трентам е удостоен с Военен кръст.“

След като възможно най-красиво преписах характеристиката дума по дума, затворих тежката корица и върнах книгата на сержанта.

- Трентам - рече той. - Ако не ме лъже паметта, драга ми госпожице, ей там на стената още виси негова снимка.

Той взе патериците, стана с доста мъки иззад гишето и закуцука бавно към дъното на музея. Дотогава не бях забелязала, че клетникът е само с един крак.

- Ето тук, госпожице - провикна се той. - Елате де.

Усетих, че по дланите ми е избила пот, дори ми е прилошало при мисълта, че ей сега ще разбера как е изглеждал баща ми. Запитах се дали поне малко приличам на него.

Сержантът закуцука покрай удостоените с Викториански кръст, после излязохме при редицата стари сепийни снимки в разкривени рамки на военни, отличени с Военен кръст. Мъжът прокара пръст по надписите отдолу: Стивънс, Томас, Тъбс.

- Виж ти! Готов съм да се закълна, че снимката му беше тук. Ох, да го вземат мътните, сигурно се е изгубила, докато сме се местели от Тауър.

- А може ли да е някъде другаде?

- Поне аз не знам, госпожице - отговори сержантът. - Може и да ми се е сторило, но съм готов да се закълна, че съм виждал снимката, докато музеят се помещаваше в Тауър. Ох, да го вземат мътните - повтори той.

Попитах дали може да ми каже още нещо за капитан Трентам и какво е станало с него след 1918 година. Той се върна с куцукане при гишето и отново намери името в полковия справочник.

- Получил офицерско звание през 1916 година, повишен в чин младши лейтенант през 1916 година, в капитан през 1917-а, от 1920 до 1922 година е бил в Индия, през август 1922 година е напуснал полка. Оттогава не се знае нищо за него, госпожице.

- Дали още е жив?

- Със сигурност, госпожице, би трябвало да е само на петдесет, най-много на петдесет и пет години.

Погледнах си часовника, благодарих на сержанта и изхвърчах от музея - внезапно се сетих, че съм стояла тук доста дълго, и се уплаших да не би да изпусна влака за Лондон и да не се явя навреме за смяната в пет часа.

Седнах в ъгъла на слабо осветеното купе трета класа и отново прочетох характеристиката. Стана ми драго при мисълта, че баща ми е герой от Първата световна война, но още не проумявах защо госпожица Бенсън не е искала да ми каже нищо за него. И защо той е заминал за Австралия? Дали не се е преименувал на Рос? Помислих си, че явно ще се наложи да се върна в Мелбърн, ако искам да разбера какво точно се е случило с Гай Франсис Трентам. Стига да имах пари за обратен билет, щях да си тръгна още същата вечер, но тъй като ми оставаше да работя още девет месеца, докато ми изтече договорът, за да събера сумата за еднопосочния билет до дома, се примирих, че волю-неволю трябва да си изтърпя присъдата.