Unknown

През 1947 година Лондон беше вълнуващ град за момиче на двайсет и три години, ето защо въпреки изнурителната работа аз се чувствах пребогато възнаградена. Използвах всеки час свободно време, за да обикалям галериите и музеите, случваше се с някое от момичетата в хотела да отида и на кино. Два-три пъти дори бях с приятелки на танци в зала „Мека“ недалеч от Странд, където някакъв хубавец от Кралските военновъздушни сили ме покани и още излезли-неизлезли на дансинга, се нахвърли да ме целува. Изтиках го, но той стана още по-настойчив, та се наложи да го изритам по кокалчетата, за да се отскубна. След броени минути вече бях на улицата и тръгнах сама към хотела.

Докато вървях през Челси към Ърлс Корт, сегиз-тогиз спирах, за да се полюбувам на недостижимите благини по витрините на магазините. Харесах си особено много един дълъг син копринен шал, преметнат през раменете на изискан тъничък манекен. Поспрях и погледнах табелата над витрината: „Тръмпър“. Името ми се стори познато, но така и не се сетих откъде. Продължих бавно към хотела, ала единственият Тръмпър, който изникваше в съзнанието ми, бе легендарният австралийски състезател по крикет, починал още преди аз да се родя. Сетне посред нощ се сетих. Тръмпър, Ч. беше ефрейторът, споменат в писмената характеристика на баща ми. Скочих от леглото, издърпах долното чекмедже на малкото бюрце и проверих какво съм преписала, докато бях в Музея на Кралския стрелкови полк.

Откакто бях в Англия, не бях срещала това име и се запитах дали собственикът на магазина не е роднина на ефрейтора и дали няма да ми помогне да го издиря. Реших още първия ден, когато съм в почивка, да се върна в музея в Хаунзлоу и да проверя дали моят еднокрак приятел може да ми помогне.

- Радвам се, драга ми госпожице, че ви виждам отново - рече ми той, когато отидох на гишето.

Бях трогната, че ме помни.

- Пак ли ви трябват някакви сведения?

- Да - отвърнах. - Дали ефрейтор Тръмпър не е...

- Да, именно нашият Чарли Тръмпър е честният търговец. Но сега вече той е сър Чарлс и притежава доста магазини на Челси Терас.

- Така си и мислех.

- Миналия път тъкмо се канех да ви кажа, когато изхвърчахте от музея, драга ми госпожице - усмихна се сержантът. - Щях да ви спестя разкарването с влака и около половин година време.

На другата вечер, вместо да отида да гледам Грета Гарбо в кино „Гейт“ в Нотинг Хил, седнах на една стара пейка на отсрещния тротоар на Челси Терас и загледах витрините. Сър Чарлс очевидно притежаваше почти всички магазини по улицата. Само недоумявах как така е допуснал точно по средата да зее това празно пространство.

Следващият ми проблем бе как да се добера до Тръмпър. Единственото, което ми хрумна, бе да занеса медала в галерията на номер едно и да поискам да му направят оценка - а после да се моля.

Следващата седмица бях дневна смяна в хотела, та успях да се върна на Челси Терас номер едно едва по-следващия понеделник следобед, когато показах на момичето зад щанда Военния кръст и го попитах дали могат да ми кажат колко приблизително струва. Младата жена го погледа, погледа и повика някакъв висок внимателен господин, който да си каже мнението. Той също го разглежда доста дълго.

- Умален Военен кръст - оповести, - носи се с парадна униформа по време на празненства, струва около десет лири стерлинги. - Непознатият се поколеба. - Но ако желаете, в „Спинк“ на Кинг Стрийт номер пет ще ви направят по-точна оценка.

- Благодаря ви - рекох аз - не бях научила нищо ново, а не ми хрумваше как точно да попитам за военното минало на сър Чарлс Тръмпър.

- Нещо друго? - поинтересува се мъжът, защото продължавах да стоя като пуснала корени.

- Как мога да постъпя на работа тук? - изтърсих аз и се почувствах доста глупаво.

- Просто напишете молба - посочете какво сте завършили и къде сте работили досега, до няколко дни ще ви отговорим.

- Благодаря - повторих и си тръгнах, без да казвам нищо повече.

Вечерта седнах и написах черновата на дълга-предълга автобиография, в която посочих, че съм завършила изкуствознание. След като го видях написано, ми се стори твърде неубедително.

На сутринта преписах автобиографията върху най-хубавата хартия с името на хотела в горния край и понеже не знаех друго име освен Тръмпър, адресирах плика до отдел „Кадри“, Челси Терас номер едно, Лондон.

Следващия следобед го занесох лично на момичето, което седеше зад щанда в галерията - не се и надявах да получа отговор. Пък и не бях много сигурна какво точно ще правя, ако вземат, че ме одобрят - след няколко седмици смятах да се прибирам в Мелбърн, а дори и да работех в галерията, не виждах как това ще ми помогне да се добера до сър Чарлс.