Unknown

Корабът, с който поехме към Саутхамптън, едва ли беше много по-добър от параходите, с които преди около век и половина първите преселници в Австралия са се придвижили в обратна посока. Сложиха три от момичетата „на разменни начала“ в каюта, тясна почти колкото стаичката ми в университетското общежитие, и ако корабът се наклонеше с повече от десет градуса, моите спътнички Пам и Морийн се озоваваха върху моята койка. Всички бяхме подписали договор за работа в хотел „Мелроуз“ в квартал Ърлс Корт, който, както ни увериха, бил в центъра на Лондон. След пътуване, продължило около месец и половина, слязохме на пристанището - там ни посрещна очукан армейски камион, който ни закара в столицата и ни стовари на стълбите пред хотел „Мелроуз“.

Съдържателят ме разпредели в една стая отново с Пам и Морийн. С изненада установих, че очакваше от нас да се сместим в помещение, горе-долу, с размерите на каютата, където се бяхме намъчили като грешни дяволи. Тук поне не падахме една върху друга.

Мина половин месец, докато ме пуснаха да отскоча до пощата в Кензингтън, където разлистих телефонния указател на Лондон. В него не открих нито един човек с име „Трентам“.

- Значи не са включени в указателя - обясни момичето на гишето. - Което означава, че и да знаете номера, няма да ви свържат.

- Или че в Лондон не живее никой на име Трентам - допълних аз, примирена, че сега единствената ми надежда е Музеят на Кралския стрелкови полк.

Въобразявах си, че в Университета на Мелбърн съм се скъсала от работа, оказа се обаче, че в хотел „Мелроуз“ очакват от нас да спазваме работно време, на каквото не би издържал и кален в сраженията воин. Ала не бих си го признала за нищо на света, особено пък когато само след месец Пам и Морийн се отказаха от битката, поискаха с телеграма от родителите си в Сидни малко пари и по живо, по здраво се качиха на първия кораб за Австралия. Ако не друго, това поне означаваше, че ще се ширя сама в стаичката, докато пристигне следващият параход, натоварен с труженички „на разменни начала“. Да ви призная, и на мен ми идеше да си грабна багажа и да се прибера с двете момичета, но си нямах в Австралия никого, на когото да поискам с телеграма десетина лири стерлинги.

Първия пълен почивен дан, който ми дадоха и в който не бях съвсем грохнала, се качих на влака за Хаунзлоу, където сега се намираше Музеят на Кралския стрелкови полк. На гарата кондукторът ме упъти накъде да вървя. След около километър и половина най-сетне намерих сградата. В нея сякаш нямаше жива душа, ако не броим мъжа на пропуска. Беше облечен в униформа в защитен цвят с три нашивки и върху двата ръкава. Дремеше зад гишето. Отидох с кънтяща стъпка при него, все едно изобщо не съм го събудила.

- Мога ли да ви помогна с нещо, млада госпожице? - попита мъжът и разтърка очи.

- Надявам се.

- Австралийка ли сте?

- Не е ли очевидно?

- Бил съм се в Северна Африка с вашите момчета - поясни той. - Сражаваха се като лъвове, така да знаете. Та какво обичате?

- Писах ви от Мелбърн - рекох аз и показах черновата на писмото. - За човека, удостоен с този медал. - Извадих шнурчето през главата си и подадох на непознатия малкия кръст. - Казва се Гай Франсис Трентам.

- Умален Военен кръст - рече без колебание сержантът, както държеше медала. - Гай Франсис Трентам, значи.

- Да.

- Чудесно. Я да го потърсим в голямата книга: 1914-1918 година, нали така?

Кимнах. Човекът отиде при тежка лавица, огъната под дебелите томове, и извади подвързана с кожа книга. Сложи я с трясък върху гишето, при което във всички посоки се вдигнаха кълбета прах. Върху корицата със златно бе отпечатано: „Кралски стрелкови полк, военни отличия, 1914-1918 година“.

- Дайте сега да видим - рече чичкото и се зае да прелиства страниците. Зачаках нетърпеливо. - Ето го и нашия човек - оповести той победоносно. - Гай Франсис Трентам, капитан.

Обърна книгата към мен, за да видя по-добре какво пише. Бях толкова развълнувана, че трябваше да минат няколко минути, докато прочета думите.

Характеристиката на капитан Трентам бе дълга двайсет и два реда и аз попитах дали мога да си я препиша.

- Ама разбира се, драга ми госпожице отвърна сержантът. - Винаги на вашите услуги.

Връчи ми лист линирана хартия и тъп армейски молив. Аз започнах да пиша: