Unknown

В четвъртък сутринта получи по пощата морав плик, върху който с небрежен почерк беше написано нейното име. Отвори го припряно и видя, че вътре има два листа дебела хартия в същия цвят. Писмото я озадачи, но и донесе и облекчение.

„Лондон

Честър Скуеър №

19 ноември 1950 г.

Скъпа госпожице Рос,

Благодаря ви за писмото от миналия понеделник, но се опасявам, че не съм в състояние да ви помогна във вашето издирване. Имам двама синове, по-малкият се казва Найджъл, наскоро се раздели с жена си, която сега живее в Дорсет заедно с единствения ми внук, двегодишния Джайлс Реймънд.

По-големият ми син наистина се казваше Гай Фран- сис Трентам и за втората битка при Марна беше удостоен с Военен кръст, но през 1922 година, след дълго боледуване почина от туберкулоза. Не е бил женен и не е оставил наследници.

Умаленият Военен кръст изчезна малко след като Гай беше на гости на наши далечни роднини в Мелбърн. Радвам се да науча, че след толкова години се е появил отново, и ще ви бъда изключително признателна, ако решите да ми го върнете при първа възможност. Сигурна съм, че няма да пожелаете да държите и занапред у себе си фамилна ценност, за която сега знаете на кого е принадлежала.

Искрено ваша

Етел Трентам“

Кати се зарадва, когато научи, че Гай Трентам е починал една година, преди тя да се роди. Това означаваше, че е невъзможно да е дъщеря на човека, причинил толкова много мъка на бъдещата и свекърва и свекър. Военният кръст очевидно бе попаднал по някакъв начин у баща и, който и да беше той. След като помисли, Кати реши, че колкото и да и е неприятно, е длъжна незабавно да го върне на госпожа Трентам.

След разкритията на старицата Кати се съмняваше, че някога ще разбере кои всъщност са нейните родители - сега бъдещето и бе тясно свързано с Даниъл и тя нямаше намерение да се връща в Австралия. При всички положения усещаше, че е безсмислено и занапред да издирва баща си.

В деня на запознанството им беше казала на Даниъл, че няма представа кои са нейните родители, затова онази събота вечер пое с чиста съвест към Кеймбридж. Мензисът и най-после беше дошъл и тя се бе поуспокоила. Докато влакът се носеше към университетския град, младата жена си помисли, че не помни някога да е била толкова щастлива. Играеше си с кръстчето, сега окачено на златна верижка, подарък от Даниъл за рождения и ден. Беше и тъжно, че го носи за последен път - вече бе решила, веднага щом се прибере от Кеймбридж, да върне медала на госпожа Трентам.

Влакът пристигна със съвсем малко закъснение.

Кати взе куфарчето и излезе от гарата - очакваше Даниъл да е паркирал някъде наблизо и да я чака, никога досега не беше закъснявал. Разочарована, младата жена не видя нито Даниъл, нито автомобила и се изненада още повече, когато и след двайсет минути нямаше и следа от нейния годеник. Върна се на гарата, пусна в процепа на уличния телефон два пенса и набра номера на прекия телефон на Даниъл в общежитието. Не вдигаше никой.

Озадачена, Кати отново излезе от гарата и взе такси до колежа „Тринити“.

Съвсем се притесни, когато таксито спря при общежитието и тя видя, че автомобилът на Даниъл е отпред. Плати на таксиметровия шофьор, прекоси двора и се отправи към вече познатото стълбище.

Реши, че най-малкото, което може да направи, е да се заяде с Даниъл, задето не беше я посрещнал. Така ли щеше да се държи и след като се оженеха? И с нея ли щеше да се отнася като с някоя първокурсничка, която не си е предала писмената работа? Кати се качи по изтърканите стъпала и почука тихо на вратата на стаята, да не би Даниъл още да работи с някой от студентите. И след второто почукване не се появи никой, затова младата жена отвори тежката дървена врата - смяташе да изчака годеника си вътре, докато той се върне.

Сигурно всички в общежитието чуха писъка и.