Unknown

Накрая заради инфлацията, стачките и все по-високите цени на строителството сумата, която хвърлихме за „Тръмпър“, скочи от предвидения половин милион на близо седемстотин и трийсет хиляди лири стерлинги. Наложи се отново да пускаме на пазара акции, с които да покрием непредвидените разходи. Друга последица от това бе, че се видяхме принудени да отложим строежа на младежкия клуб.

И този път кандидатите за акции бяха далеч повече от самите акции, което лично за мен бе твърде ласкателно, макар и да се опасявах, че госпожа Трентам вероятно е закупила голям пакет: нямаше как да го докажа. Заради разводняването на капитала моят пакет в дружеството за пръв път падна под четирийсет на сто.

Лятото се оказа тежко, но от ден на ден Кати си възвръщаше все повече силите, а Беки ставаше по-общителна. Накрая лекарят разреши Кати да се върне в галерията на Челси Терас номер едно. Следващия понеделник тя отново бе на работа и Беки сподели, че се е държала така, все едно изобщо не е отсъствала - с тази разлика, че никой не смеел да изрече в нейно присъствие името на Даниъл.

Една вечер след около месец се прибрах от работа и заварих Кати да снове напред-назад във вестибюла. Първото, което ми хрумна, бе, че се измъчва заради миналото. Оказа се, че съм много далеч от истината.

- Кадровата ти политика е сбъркана - рече ми тя, след като затворих вратата след себе си.

- Моля? - възкликнах аз, още дори не си бях свалил пардесюто.

- Сбъркана е - повтори Кати. - Американците проучват натовареността в магазините си и с това спестяват хиляди долари, а ние в „Тръмпър“ се държим така, все едно още плаваме в Ноевия ковчег.

- Хората от Ноевия ковчег са плавали по неволя в него - напомних и аз.

- Да, но само докато дъждът е спрял - отвърна ми младата жена. - Чарли, толкова ли не разбираш, че фирмата може да пести само от заплати най-малко по осемдесет хиляди лири стерлинги годишно! Последните няколко седмици не съм седяла със скръстени ръце. Всъщност дори съм написала доклад, с който доказвам, че съм права.

Тя ми подаде малък кашон и излезе от помещението.

След вечерята близо час преглеждах какво има в него и се запознавах с онова, което Кати е установила: че персоналът е твърде раздут, нещо, което така и не бяхме забелязали. После съвсем в свой стил обясняваше надълго и нашироко как да се справим с положението, без да разгневяваме профсъюзите.

На другия ден, докато закусвахме, Кати продължи да ми разяснява какво е открила така, сякаш изобщо не бях лягал да спя.

- Слушаш ли ме още, господин председателю? - току ме питаше.

Наричаше ме „господин председателю“ винаги когато искаше да привлече вниманието ми, капан, който, бях сигурен, е заимствала от Дафни.

- Целият съм слух - отвърнах аз, при което дори Беки погледна над вестника.

- Искаш ли да ти докажа, че съм права? - попита Кати.

- Дай да чуем.

От този ден нататък, правех ли сутрешната си обиколка из универсалния магазин, неизменно се натъквах на Кати, която работеше на някой от етажите: разпитваше, наблюдаваше или просто си записваше нещо, често пъти с хронометър в ръка. Не я питах какво е намислила, а ако тя ме забележеше, ми казваше само:

- Добър ден, господин председателю.

В неделя я чувах как с часове трака на пишещата машина в стаята си. После една сутрин най-неочаквано намерих на масата за закуска не както се надявах, едно яйце, два тънки резена бекон и „Сънди Таймс“, а обемиста папка.

Следобед се заех да чета какво ми е приготвила Кати. Надвечер вече бях стигнал до заключението, че управителният съвет трябва незабавно да осъществи повечето и препоръки.

Знаех какво точно да направя, но усещах, че ми трябва и благословията на доктор Аткинс. Вечерта се обадих по телефона в болница „Адънбрук“ и главната сестра на отделението великодушно ми довери домашния му номер. Разговаряхме по телефона повече от час. Той ме увери, че нямал опасения за бъдещето на Кати, особено откакто тя започнала да си спомня дребни случки от миналото и дори изявявала желание да говори за Даниъл.

Когато на другата сутрин слязох за закуска, заварих Кати да ме чака на масата. Не каза и дума, докато ядях препечената филия с мармалад и се преструвах на погълнат от „Файнаншъл Таймс“.

- Хайде, предавам се - рече накрая младата жена.

- По-добре не го прави - предупредих я, без да вдигам поглед от вестника. - Защото следващия месец си точка седма от дневния ред на заседанието на управителния съвет.

- Но кой ще запознае съвета със заключенията ми? - попита притеснена тя.

- Със сигурност не и аз - предупредих я. - Пък и не се сещам за друг, който да е готов да го направи.

Следващия половин месец, тръгнех ли да си лягам, минавах покрай стаята на Кати и чувах, че тя вече не пише на машината. Загложди ме такова любопитство, че веднъж дори надзърнах през открехнатата врата. Младата жена стоеше пред огледалото, до нея имаше статив с лист бял кадастрон, изпъстрен с цветни кабарчета и очертани с пунктир стрелки.

- Тръгвай си - отпрати ме тя, без дори да се обръща.