Unknown

Първият студент, дотичал в стаята, завари насред пода млада жена, паднала ничком. Той коленичи, изпусна учебниците, които носеше, и повърна. Пое си дълбоко въздух, обърна се светкавично и запълзя покрай преобърнатия стол към вратата. Нямаше сили отново да погледне онова, на което се бе натъкнал при влизането си.

Доктор Тръмпър продължаваше да се полюшва едва-едва от гредата насред тавана в кабинета.

Ч А Р Л И

1950-1964

42.

Три дни не мигнах. На четвъртата сутрин заедно с мнозина от приятелите, колегите и студентите на Даниъл отидох на опелото в параклиса към колежа „Тринити“. Издържах някак на това изпитание и доживях края на седмицата благодарение не на последно място на Дафни, която запази самообладание и организира всичко. Кати не присъстваше на погребението, понеже още я държаха под лекарско наблюдение в болница „Адънбрук“.

Стоях до Беки, докато хорът пееше „Бавно се спуска нощта“. Мислите ми се носеха във всички посоки, опитвах се да възстановя какво точно се е случило последните три дни и да си го обясня. След като Дафни ми каза, че Даниъл е посегнал на живота си - който е избрал нея да ми съобщи, е знаел какво означава думата „състрадание“, - отидох незабавно с автомобила в Кеймбридж, но първо я помолих сега-засега да не казва на Беки, исках да разбера какво точно е станало. Когато след около два часа бях пред общежитието, вече бяха изнесли трупа на Даниъл и бяха завели Кати в болница „Адънбрук“, където тя още била в състояние на шок, нещо, което изобщо не ме изненада. Полицейският инспектор, натоварен с разследването, бе изключително внимателен. По-късно отидох в моргата и разпознах трупа - бях признателен на Бога, че на Беки и е било спестено ако не друго, то поне да идва в това леденостудено помещение, където да види за последно сина си.

„И с мене, Господи, бъди...“

Обясних на полицията, че не виждам причина Даниъл да посегне на живота си, че току-що се е сгодил и не го помня по-щастлив. После инспекторът ми показа предсмъртното писмо: лист най-обикновена хартия с един-единствен написан на ръка абзац.

- Нали знаете, обикновено пишат само един - обясни той.

Не, не знаех.

Взрях се в четливия почерк на Даниъл:

„След като вече е невъзможно да се оженя за Кати, не виждам смисъл да живея. Умолявам ви, грижете се за детето.

Даниъл“

Сигурно съм си повторил сто пъти тия двайсет и две думи, а пак не проумявах какво означават. След седмица лекарят потвърди пред следователя, че Кати не е бременна и не е правила спонтанен аборт. Връщах се отново и отново към онези думи. Дали не пропусках нещо дребно, или просто не бях в състояние да разбера докрай предсмъртното писмо на момчето?

„Когато другите са безсилни да помогнат...“

По-късно един от криминалистите намери в камината хартия за писма, но тя бе изпепелена и не ни насочи към нищо. После ми показаха плик, в който според полицията е било пратено овъгленото писмо, и попитаха дали познавам почерка. Взрях се в тънките небрежни букви, с които с розово мастило пишеше „Доктор Даниъл Тръмпър“.

- Не - излъгах.

- Следователят ми обясни, че писмото било пратено по човек - малко по-рано същия следобед го бил донесъл някакъв тип с кафеникави от тютюна мустаци и туидено сако. Студентът, който го бил видял, помнел само това, направило му впечатление и че непознатият очевидно знае пътя.

Запитах се какво ли е написала тази дърта усойница на Даниъл, та той да посегне на живота си, бях сигурен обаче: и да е разбрал, че негов баща всъщност е Гай Трентам, пак не би предприел такава крайна стъпка, особено като знаех, че преди около три години се е срещал с госпожа Трентам и двамата са се споразумели.

Полицаите намериха върху писалището му още едно писмо - от ректора на Кралския колеж в Лондон, канещ го за преподавател по математика.

„И няма повече утеха...“

След като си тръгнах от моргата, отидох с колата до болница „Адънбрук“, където ми разрешиха да поседя край леглото на Кати. Макар че очите и бяха отворени, личеше, че тя не ме е познала: стоях при нея близо час, а тя само гледаше невиждащо тавана. Разбрах, че не мога да и помогна, и си тръгнах. Завеждащият психиатричното отделение доктор Стивън Аткинс изскочи от кабинета си и попита дали мога да му отделя малко време.

Дребничкият мъж беше облечен като от кутийка, в добре скроен костюм с голяма папийонка. Обясни ми, че Кати е получила психогенна загуба на паметта, известна още като хистерична амнезия, и че трябвало да мине известно време, докато той определи на каква степен на възстановяване можем да се надяваме. Благодарих му и добавих, че ще държа с него постоянна връзка. После се върнах бавно в Лондон.

„Помогни на безпомощните, о, бъди с мен...“