Unknown

Трябваше да минат много години, докато науча какви упреци е понасял татко навремето, задето се е оженил за мама, римокатоличка. Обожаваше я и поне пред мен нито веднъж не е възроптал, че му се налага да ходи сам в синагогата. Днес изразът „смесен брак“ звучи много старомодно, но в началото на века и на мама, и на тате им се е налагало да правят доста жертви.

Още в деня, когато прекрачих прага на училище „Сейнт Пол“, там ми хареса, вероятно отчасти защото не ми се присмиваха, задето уча много, и не ме наричаха зубрачка. Единственото, което ме дразнеше, беше прякорът, който ми бяха лепнали - Дебелата фукла. След време едно момиче от горния клас - Дафни Харкорт-Браун, ми обясни какво означава това. Дафни имаше руса къдрава коса и и викаха Злобарката. Не бяхме кой знае какви приятелки, но и двете си падахме по сладкото и това ни сближи, особено след като тя разбра, че разполагам с неизчерпаеми запаси от понички и кифли. Дафни на драго сърце би си ги платила, но аз не давах да се издума, понеже си мечтаех съучениците ми да мислят, че сме първи приятелки с нея. Веднъж Дафни дори ме покани у тях в Челси, аз обаче не приех, понеже, ако отидех, после щеше да се наложи и аз да я поканя у нас в Уайтчапъл.

Именно Дафни ми подари първия албум с произведения на изкуството - „Съкровищата на Италия“, в замяна на няколко шоколадови вафли, и от този ден нататък знаех, че съм се натъкнала на нещо, което бих искала да изучавам до края на живота си. Не съм питала Дафни защо една от началните страници в албума е откъсната, но това винаги ме е озадачавало.

Дафни беше издънка на един от най-прочутите лондонски родове, доколкото разбрах, от каймака на обществото, и затова смятах, че след като завърша „Сейнт Пол“, пътищата ни няма да се кръстосат никога повече. В края на краищата Лаундс Скуеър едва ли е моята естествена среда. Но, честно казано, същото важи и за Ист Енд, докато там се подвизават типове като Тръмпърови и семейство Шорокс.

Колкото до Тръмпърови, можех само да се съглася с мнението на татко. Мери Тръмпър очевидно е била светица - съмнение няма. Джордж Тръмпър пък беше човек с неприемливо поведение, изобщо не можеше да се мери с баща си, когото тате описваше като „мъж на място“. Младият Чарли, който поне според мен вечно кроеше някакви лудории, имаше, както се изразяваше баща ми, „бъдеще“. Татко беше на мнение, че магията се предава през поколение.

„Момчето е много оправно - уверяваше ме тате. - Повярвай, някой ден ще държи собствен магазин, дори няколко магазина.“

Не обърнах особено внимание на тези думи, докато след смъртта на баща ми не се оказа, че няма към кого другиго да се обърна.

Тате често се оплакваше, че не може да остави работниците във фурната сами и за час - вечно оплескваха нещо. „Пройдохи са си - обясняваше, понеже те бяха безотговорни. - Направо не ми се мисли какво ще стане с фурната, ако някой ден си отида от този свят.“

Тези думи кънтяха в съзнанието ми по време на погребението, докато равин Гликстайн отслужваше опелото. Мама още лежеше в безсъзнание в болницата и лекарите не можеха да ми кажат кога ще се оправи, ако това изобщо станеше някога. Налагаше се да отида при леля Хариет, която не изгаряше от желание да ме подслони и която бях виждала само по семейни сбирки. Оказа се, че тя живеела някъде в Ромфорд, и тъй като след погребението трябваше да ме заведе у тях, разполагах само с няколко часа, за да взема решение. Помъчих се да отгатна какво би сторил баща ми при тези обстоятелства и стигнах до извода, че той би предприел „дръзка стъпка“,

Когато на другата сутрин станах от сън, вече бях решила да продам фурната на който предложи най-много пари, освен ако Чарли не се нагърби сам с отговорността. Сега, като се замисля, си давам сметка, че определено съм се съмнявала дали Чарли ще се справи, накрая обаче натежа мнението на тате за момчето.

Оная заран в училище разработих план за действие. Веднага след часовете се качих на трамвая от Хамърсмит за Уайтчапъл, а останалия път до дома на Чарли изминах пеш. Щом стигнах номер сто и дванайсет, почуках силно на вратата и зачаках - помня, изненадах се, че Тръмпърови си нямат чукало. Накрая ми отвори една от ония повлекани - сестрите му, и аз не знам точно коя. Обясних, че искам да поговоря с Чарли, и не се изненадах, когато момичето ме остави да чакам на прага и влезе в къщата. След малко се върна и от немай-къде ме заведе в стаичката в дъното.

Когато след двайсет минути си тръгнах, знаех, че не съм успяла да се спазаря, но точно тогава се сетих за една от многото мъдрости на тате: ако си притиснат до стената, нямаш право да пробираш.