Unknown

Взря се в кървавочервените, моравите и сините цветове, преобладаващи в лицето в средата - беше сигурен, че го е виждал и преди. Мина доста време, докато върна малката икона с маслени бои в кашона, при другите вещи на Томи.

Нахлупи кепето и се обърна, хванал под едната мишница кашона, а под другата - пакет, опакован в амбалажна хартия, в горния му джоб беше билетът за Лондон.

Излезе от казармата и се отправи към гарата - запита се кога ли ще започне да ходи като всички останали. При караулното помещение се извърна и погледна за последно плаца. Неколцина новобранци маршируваха напред-назад с нов старшина, който очевидно бе решен не по-малко от старшина Филпот по плаца да не се задържа и сантиметър сняг.

Чарли обърна гръб на казармата и пое към Лондон. Беше на деветнайсет години, току-що бе навършил пълнолетие, но сега бе близо пет сантиметра по-висок, вече се бръснеше и бе на косъм от това да загуби девствеността си.

Беше дал своя принос - ако не за друго, поне за това бе съгласен с министър-председателя. Беше участвал във война, която би трябвало да сложи край на всички войни.

Спалният вагон от Единбург бе пълен с униформени мъже, които току стрелкаха подозрително с очи цивилно облечения Чарли - явно смятаха, че още не е служил на своята родина и дори по-лошо, отклонил се е от военна служба.

- Не след дълго ще мобилизират и него - изшушука доста високо един ефрейтор на другаря си в дъното на вагона.

Чарли се усмихна, но не каза нищо.

Спа на пресекулки, развеселен от мисълта, че му е било по-лесно да задреме в мокрия, кален окоп, където компания му правеха плъховете и хлебарките. Когато в седем сутринта на другия ден влакът пристигна на гара „Кингс Крос“, вратът му беше вдървен, а гърбът го болеше. Младежът се протегна, после взе големия пакет и вещите на Томи.

На гарата си купи сандвич и чаша чай. Изненада се, когато момичето му поиска три пенса.

- Два пенса е само за униформените - поясни продавачката с неприкрито презрение.

Чарли изгълта на един дъх чая и си тръгна, без да казва и дума.

По улиците имаше по-голямо движение и суетня, отколкото навремето, въпреки това обаче той се метна уверено на трамвая, отпред на който пишеше „Сити“. Седна на празната дървена седалка и се запита какви ли промени ще завари в Ист Енд. Дали фурната печелеше добре, дали едвам креташе, дали вече не бе продадена, или се беше разорила? И какво ли беше станало с най-голямата сергия на света?

Слезе на Поултри - бе решил да извърви пеш последните километър-два. Ускори крачката, забелязал промените наоколо: господата от Сити в дълги черни балтони и високи бомбета бяха изместени от търговци в тъмни костюми и каскети, които на свой ред отстъпиха място на младежи с дрехи не по мярка и кепета. Накрая Чарли навлезе в Ист Енд, където почти не се мяркаха мъже под трийсет години.

Когато наближи Уайтчапъл Роуд, спря и се огледа - наоколо цареше страшна суматоха: куки, на които висеше месо, сергии със зеленчуци, табли с пасти и сладкиши, големи баки с чай.

А фурната и мястото, където навремето бе сергията на дядо му? Какво ли бе станало с тях? Чарли нахлупи още по-ниско кепето и влезе бавно в пазара.

Когато стигна ъгъла на Уайтчапъл Роуд, му се стори, че е сбъркал мястото. Фурната я нямаше, на нейно място се мъдреше шивашко ателие на някой си Джейкъб Коен. Чарли притисна нос до витрината, ала сред работещите вътре не видя познати. Обърна се към мястото, където близо столетие бе стояла сергията на „Тръмпър, честен търговец“, но съгледа цяла сюрия хлапетии, греещи се на огъня на мъж, който продаваше кестени - по пени кесията. Чарли се раздели с едно пени и си получи пликчето, никой обаче не си направи труда да го погледне втори път. Помисли си, че Беки може би е продала всичко, точно според напътствията му. Тръгна си от пазара и се отправи надолу по Уайтчапъл Роуд, където смяташе да се види поне с една от сестри си, да си почине и да реши какво да прави.

Пред къща номер сто и дванайсет с радост забеляза, че входната врата е боядисана наскоро. Бог да благослови Сал! Чарли отвори вратата и влезе направо в дневната, където се натъкна на едър, обръснат наполовина мъж в жилетка и панталони, който размахваше бръснач.

- Какво искаш? - подвикна той и стисна още по-здраво бръснача.

- Аз живея тук - отвърна младежът.

- Дрън-дрън, живеел тук. Нанесох се в къщата преди половин година, келеш с келеш.

- Ама...

- Никакво „ама“ - тросна се непознатият и най-неочаквано бутна Чарли по гърдите толкова силно, че той изхвърча като тапа на улицата.

Вратата се затръшна след него и той чу как в ключалката се завърта ключ. Чарли бе толкова стъписан, че съжали, задето изобщо се е прибрал.

- Ей, Чарли! Ти си Чарли, нали? - подвикна някой зад него. - Значи все пак не си загинал.

Той се извърна и видя госпожа Шорокс, стоеше пред вратата на къщата си.

- Загинал ли? - учуди се младежът.

- Ами да - отвърна госпожа Шорокс. - Кити ни каза, че са те убили на Западния фронт, затова тя била принудена да продаде къщата. Беше преди няколко месеца... оттогава ни вест, ни кост от нея. Не са ли ти казали?