Unknown

Демобилизираните се радваха неописуемо, че са останали живи, от което Чарли се почувства още по-гузен. В края на краищата бе загубил само един пръст на крака си. Докато се прибираха по суша, море и отново по суша, безропотно помагаше на мъжете да се обличат, да се мият и да се хранят.

На кея в Дувър се беше струпало множество, дошло да посрещне героите. Чакаха ги влакове, които да ги откарат до всички кътчета на страната, така че до края на живота те да си спомнят няколкото мига на почит и дори на слава. Но не и Чарли. Неговата заповед гласеше да се върне в Единбург, където да помогне за превозването на следващата група новобранци, които да заемат мястото на демобилизираните на Западния фронт.

На единайсети ноември 1918 година бойните действия бяха прекратени и признателната нация сведе глава в мълчание: в железопътен вагон в гората Компиен бе подписано примирие. Чарли научи вестта за победата в Единбург, докато провеждаше с неколцина новобранци стрелкови учения. Някои от младоците така и не успяха да прикрият разочарованието си, че са ги лишили от възможността да застанат лице в лице с врага.

Войната беше приключила, империята беше победила - такава поне бе оценката на политиците за сблъсъка между Великобритания и Германия.

„Над десет милиона мъже загинаха за родината, някои още деца - написа Чарли на сестра си Сал. - И какво са спечелили от тази касапница двете воюващи страни?“

Сал му отговори на писмото, за да му каже колко се радва, че брат и е жив, а също, че се е сгодила за пилот канадец.

„Подир няколко седмици смятаме да се венчаем, ще живеем при родителите му в Торонто. Следващия път, когато получиш от мен писмо, то ще е дошло от другия край на света.

Грейс е още във Франция, но очаква в началото на новата година да се върне в Лондонската болница. Вероятно знаеш, че ефрейторът уелсец се е разболял от пневмония. Починал е само няколко дена след края на войната.

Кити изчезна сякаш вдън земя, после най-неочаквано се появи в Уайтчапъл заедно с някакъв мъж в автомобил - нито мъжът, нито автомобилът бяха нейни, но тя изглеждаше много доволна от живота.“

Чарли така и не разбра послеписа на сестра си: „Къде ще живееш, щом се прибереш в Ист Енд?“

На двайсети февруари 1919 година сержант Чарлс Тръмпър бе демобилизиран сред първите от действителна служба - за това очевидно бе допринесъл липсващият пръст на крака му. Чарли сгъна униформата, сложи върху нея каската, остави отстрани ботушите, след което прекоси с маршова стъпка плаца и ги връчи на интенданта.

- Не мога да те позная, сержанте, в този износен костюм и кепе. Май са ти омалели. Докато си бил в стрелковия полк, си пораснал.

Чарли сведе поглед и си погледна крачолите: бяха близо три сантиметра над връзките на обущата.

- Пораснал съм, докато съм бил в стрелковия полк - повтори той, осмисляйки думите.

- Обзалагам се, че близките ще ти се зарадват много.

- Ако изобщо е останал някой от тях - отвърна младежът и понечи да си тръгне.

Оставаше само да се яви при касиера, от когото да получи последната си заплата и билета за влака.

- Тръмпър, командващият офицер иска да поговори с теб - рече старшината, след като Чарли приключи и с онова, което смяташе за свое последно задължение.

„Мои командващи офицери винаги ще си останат лейтенант Мейкпийс и лейтенант Харви“, помисли той, докато се връщаше през плаца към помещенията на ротата. Явно някой голобрад младок, който си нямаше и понятие какво е да се изправиш срещу врага, сега имаше наглостта да се опитва да заеме тяхното място.

Чарли понечи да изкозирува на лейтенанта, когато се сети, че вече не е в униформа, и само си свали кепето.

- Викали сте ме, лейтенанте.

- Да, Тръмпър, по личен въпрос.

Младичкият офицер докосна големия кашон, оставен върху писалището. Чарли не успя да види какво има вътре.

- Проверете, ако обичате, съдържанието и се подпишете.

Мъжът сложи пред него поредния кафеникав формуляр.

Над написаното на машина име на редник Томас Прескот на ръка с едър почерк бяха драснати няколко изречения. Под тях се мъдреха голямо „X“ и подписът на старшина Филпот.

Чарли се зае да вади една по една вещите в кашона. Устната хармоника на Томи, ръждясала и почти разпаднала се, седем лири стерлинги, единайсет шилинга и шест пенса, очевидно войнишката му заплата, и шлем на германски офицер. След това Чарли извади кожена кутийка, отвори я и вътре видя военния медал на Томи с думите „За особени заслуги“, изсечени откъм обратната страна. Взе медала и го стисна в длан.

- Този Прескот очевидно е бил много смел - отбеляза лейтенантът. - Както се казва, солта на земята и така нататък.

- Да, и така нататък - съгласи се Чарли.

- Явно е бил и набожен.

- Не бих казал - отвърна Чарли и си позволи да се подс- михне. - Защо?

- Заради иконата - рече другият мъж и посочи кашона.

Чарли се надвеси и направо не повярва на очите си - вътре имаше икона на Богородица с Младенеца. Беше квадратна, с размери двайсет на двайсет сантиметра, и бе в рамка от черно тиково дърво. Младежът извади изображението и го подържа в ръце.