Unknown

След като влязох в „Бедфорд“, започнах да си търся квартира някъде наблизо: бях решена да проявя известна степен на независимост. Мама, която така и не прежали баща ми, отиде да живее в предградията, в Ромфорд, при леля Хариет. Недоумяваше защо държа толкова да живея в Лондон, но накрая се примири и само настоя квартирата да бъдела одобрена от ректората. Натърти, че съм можела да живея под един покрив само с момиче, което татко би сметнал за „приемливо“. Постоянно негодуваше срещу разпасаността, излязла на мода след избухването на войната.

Поддържах връзка с доста от съученичките, с които се бях сприятелила в „Сейнт Пол“, но познавах само една, която вероятно имаше в Лондон достатъчно широко жилище, че да прибере и мен, и си казах, че тя вероятно е единствената ми надежда, ако не искам да прекарам остатъка от живота си във влака между Ромфорд и Риджънтс Парк. На другия ден пратих писмо на Дафни Харкорт-Браун.

В отговор тя ме покани на чай в малкото си жилище в Челси. Когато я видях, бях изненадана, че сега съм малко по-висока от нея, но че и тя като мен е отслабнала. Дафни не само ме посрещна с отворени обятия, но и за мое изумление се зарадва много при мисълта, че бих могла да се нанеса в една от свободните и стаи. Настоях да плащам наем от пет шилинга на седмица и донякъде плахо я поканих на чай у мама в Ромфорд. На Дафни и се стори забавно, че следващия вторник ще ходи с мен чак в Есекс.

Целия следобед мама и леля почти не гъкнаха. Не им се случваше често от тях да очакват мнение по въпроси от рода на балове, където младите момичета си търсят жених, ловджийски хрътки, поло и позорната липса на обноски, каквато напоследък проявяват гвардейците, така че Дафни премина в монолог. Леля Хариет ни донесе още от топлите кифлички, а аз не се изненадах, че щастлива, мама кима одобрително.

Всъщност единственият притеснителен момент през целия следобед бе, когато Дафни отнесе подноса в кухнята - нещо, което, подозирам, дотогава е правила рядко, - и видя дипломата ми от училище, закачена на вратата на килера. Мама се усмихна и за мое унижение зачете на глас:

- „Госпожица Салмън проявява изключителна работоспособност, която, съчетана с търсещ, интуитивен ум, и предвещава добро бъдеще в колежа „Бедфорд“. Подпис: госпожица Потър, директорка.“

- Мама със сигурност не показва никъде дипломата ми - беше единственото, което Дафни отбеляза по въпроса.

След като се преселих в Челси Терас, животът и на двете бързо навлезе в строго определено русло. Дафни обикаляше увеселенията и приемите, докато аз - в малко по-забързано темпо - ходех от лекция на лекция, така че пътищата ни рядко се пресичаха.

Въпреки опасенията ми се оказа, че е много приятно да живееш под един покрив с Дафни. Макар почти да не се вълнуваше от следването ми - Дафни посвещаваше силите си главно на това да преследва лисици и офицери от гвардията, - тя проявяваше здрав разум за всичко на тоя свят, да не говорим пък, че постоянно поддържаше връзка с доста младежи за женене, които сякаш на безкрайна върволица посещаваха Челси Терас номер деветдесет и седем.

Дафни посрещаше всички с еднакво презрение и сподели с мен, че е обичала истински само един мъж, който още бил на Западния фронт - виж, дори пред мен не спомена как се казва той.

Ако успеех да се откъсна за малко от учебниците, тя винаги намираше отнякъде свободен млад офицер, който да ме заведе я на концерт, я на представление, я на танци в гарнизона. Нито веднъж не се поинтересува какво уча в университета, затова пък честичко ме подпитваше за Ист Енд и слушаше захласната разказите ми за Чарли Тръмпър и неговата сергия.

Сигурно щяхме да продължаваме така до Второ пришествие, ако не бях разлистила брой на „Кензингтън Нюс“, вестник, който Дафни купуваше, за да види какво дават в близкото кино.

Докато една петъчна вечер го преглеждах, погледът ми падна на обява. Прочетох я няколко пъти, за да съм сигурна, че магазинът наистина се намира, където си мислех, сгънах вестника и излязох, за да проверя на място. Тръгнах надолу по Челси Терас и видях на витрината на местната зарзаватчийница табела „Продава се. За справки търсете Джон Д. Уд, Маунт Стрийт, Западен Лондон 1.“

Сетих се, че Чарли открай време е искал да разбере какви са цените в Челси, сравнени с тези в Уайтчапъл, и реших да проверя.

На другия ден поразпитах местния продавач на вестници, господин Бсйлс, който знаеше всичко за квартала и нямаше нищо против да го сподели и с вас, стига да сте готови да го изслушате, и се явих в кантората на Джон Д. Уд на Маунт Стрийт. Известно време ме държаха на гишето, но накрая един от четиримата служители дойде, представи се като господин Палмър и попита с какво може да ми бъде полезен.

Взрях се в младока и се усъмних, че изобщо е в състояние да ми бъде полезен. Не знам дали имаше навършени и седемнайсет години и бе толкова блед и слаб, че сигурно щеше да бъде повален и от най-лекия повей на вятъра.

- Бих искала да науча нещо повече за Челси Терас номер сто четирийсет и седем - отвърнах аз.

Хлапето бе и изненадано, и озадачено.