Unknown

В края на месеца отидох посърнала в кантората на Джон Д. Уд, за да обясня, че няма да си получат останалите деветдесет лири стерлинги и могат да се чувстват свободни да обявят отново имота за продан. Опасявах се, че щом господин Палмър чуе новината, върху лицето му задължително ще се появи ехидното изражение „Така си и знаех“.

- Но жената, която ви представлява, сключи сделката още вчера - увери ме господин Палмър и ме погледна недоумяващо.

- Жената, която ме представлява ли? - ахнах аз.

Служителят отвори папката.

- Да, някоя си госпожица Дафни Харкорт-Браун от...

- Но защо? - попитах аз.

- Едва ли съм човекът, който може да отговори на този въпрос - рече господин Палмър. - Вчера видях тази жена за пръв път.

- Как така защо? Много просто - отвърна Дафни вечерта, когато и зададох същия въпрос. - Ако Чарли Тръмпър наистина е толкова добър, колкото го изкарваш, значи съм направила много разумно вложение.

- Вложение ли?

- Ами да. Искам парите, които съм дала, плюс четири на сто лихва да ми бъдат върнати до три години.

- Четири на сто лихва ли?

- Точно така, четири на сто. В края на краищата толкова получавам като лихва и от военните облигации. От друга страна, ако не успеете да ми върнете целия капитал плюс лихвата, от четвъртата година нататък ще ви искам десет на сто от печалбата.

- Да де, но печалба може и да няма.

- В такъв случай получавам автоматично дял от шейсет на сто в имота. Чарли ще притежава едва двайсет и четири на сто, а ти — шестнайсет на сто. Всичко, което трябва да знаеш, се съдържа в този документ. - Тя ми връчи няколко гъсто изписани страници, последната от които беше с цифрата седем в горния край. - Единственото, което трябва да направиш, е да се подпишеш отдолу.

Прочетох бавно договора, а Дафни си наля чаша херес. Тя и адвокатите и бяха помислили за всичко.

- Вие с Чарли Тръмпър се различавате само по едно - отбелязах аз, докато слагах подписа си.

- По какво?

- По това, че ти си родена в легло с балдахин.

Нямах сили да се занимавам и с магазина, и със следването в университета, затова бързо стигнах до извода, че ще се наложи да назнача поне временно управител. Проумях, че това наистина е наложително, когато видях, че трите продавачки, които заварих на Челси Терас сто четирийсет и седем, само хихикат при всеки опит да им наредя нещо.

Следващата събота тръгнах из Челси, Фулам и Кензингтън¹⁶, надзъртах през витрините и наблюдавах как младежите си вършат работата с надеждата най-сетне да намеря човек като за магазина „Тръмпър“.

След дълго обикаляне най-сетне се спрях на млад продавач в плод и зеленчук в Кензингтън. Една ноемврийска вечер изчаках края на работното време. Сетне тръгнах след младежа, който се запъти към най-близката автобусна спирка. Настигнах го.

- Добър вечер, господин Мейкинс - поздравих аз.

Стъписан, той се обърна - очевидно бе изненадан, че пред него стои непозната млада жена, която знае името му. Сетне продължи нататък.

- Имам магазин за плодове и зеленчуци на Челси Терас... - поясних, без да изоставам от младежа, който вече наближаваше автобусната спирка.

Беше още по-изненадан, но не каза нищо, само забърза още повече.

- Трябва ми управител.

При тези думи Мейкинс за пръв път позабави крачката и ме погледна по-внимателно.

- „Чапман“ - рече той. - Значи вие сте го купили.

- Да, но сега е собственост на Тръмпър - вметнах аз. - И ви предлагам длъжността управител при седмично възнаграждение, с една лира стерлинга по-високо от сегашното.

Не че имах представа колко му плащат.

Наложи се да измина няколко километра с автобуса и пред къщата на младежа да отговоря на още доста въпроси, докато накрая той ме покани да се запозная с майка му. След половин месец Боб Мейкинс дойде на работа при нас като управител на магазин „Тръмпър“.

Въпреки този удар в края на първия месец установих разочарована, че магазинът е на загуба повече от три лири стерлинги, което означаваше, че не мога да върна на Дафни и едно-единствено пени.

- Не унивай - рече ми тя. - Все ще се отвори случай да избегнем наказателната клауза в договора, особено ако се окаже, че господин Тръмпър наистина е толкова оправен, какъвто го описваш.

Благодарение на един млад офицер от Военното министерство, с когото Дафни ме запозна, от половин година ми беше по-лесно да научавам къде точно се намира вечно изплъзващият се Чарли. Офицерът сякаш знаеше във всеки момент от деня и нощта къде е сержант Чарлс Тръмпър от Кралския стрелкови полк. Въпреки това бях все така твърдо решена магазинът да работи добре и да излезе на печалба много преди Чарли да е прекрачил прага му.

От приятеля на Дафни обаче узнах, че моят блуден съдружник ще бъде демобилизиран на двайсети февруари 1919 година, което означаваше, че не разполагам с достатъчно нреме, за да изравня печалби и загуби. И още по-лошо, не след дълго се наложи да търсим заместнички на две от трите хихикащи момичета, станали за беда жертви на епидемията от грип, и да уволним третата поради некадърност.