Ужас

Пукнатината между два от айсбергите с големина на карети беше широка поне три фута. Бланки се устреми към нея — все така на четири крака, без да чувства голите си ръце, които му се струваха чужди и далечни, като черния лед под тях — точно когато съществото достигна процепа и замахна с гигантската си лапа към него.

Ледовият лоцман прогони от главата си всичките образи на котки и мишки, когато невероятно големите нокти изкъртиха от леда фонтан от ледени късчета на десет инча от подметките на ботушите му. Той се изправи в тясната пукнатина, падна, отново се изправи и препъвайки се, тръгна напред в почти абсолютната тъмнина.

Положението не беше добро. Леденият проход беше твърде къс — по-малко от осем фута — и водеше към открито пространство между отломките от айсберги. Бланки вече чуваше как съществото подскача и сумти, докато заобикаля ледения блок от дясната му страна. Със същия успех можеше да се намира насред игрище за крикет — пукнатината, със стени по-скоро от сняг, отколкото от лед, беше само временно убежище. Можеше да му осигури укритие само за една-две минути, докато тварта разшири отвора и се промъкне вътре. Тук беше идеалното място, където да умре.

Шлифованите от вятъра малки айсберги, които беше видял от кораба през далекогледа, се намираха… къде? Вляво от него, помисли си той.

Тръгна със залитане наляво, като избягваше ледените шипове и върховете на глетчерите, които нямаше да му свършат работа; препъна се в една пукнатина, дълбока само два фута, опита се да изкатери един нисък хълм от назъбен лед, хлъзна се надолу, започна да се изкачва отново и чу как съществото профучава покрай ледения блок и се спира на десетина фута зад него.

По-големите айсберги започваха точно зад ледения блок. Айсбергът с дупката, който беше наблюдавал през далекогледа, трябваше да се намира…

… тези ледени планини се намират денонощно в движение…

… разрушават се, издигат се отново и волю-неволю променят формата си под натиска…

… съществото се катери, забивайки ноктите си в ледения хълм зад гърба му, излиза на равното ледено плато, върху което стои и се олюлява Бланки…

Сенки. Пукнатини. Процепи. Ледени улици без изход. Нито една от тях не е достатъчно голяма, за да се плъзне в нея. Изчакване.

В малкия преобърнат айсберг от дясната му страна се виждаше дупка с височина около четири фута. Облаците леко се разтвориха и за петте секунди слаба звездна светлина Бланки успя да разгледа неравната овална форма в тъмната ледената стена.

Той се хвърли напред и се шмугна в нея, без да знае дали леденият тунел е дълбок десет ярда или десет инча. Не успя да се побере в отвора.

Пластовете зимно облекло — вълнените дрехи и шинелът — го правеха твърде обемист.

Бланки бързо свали дрехите си. Тварта беше преодоляла и последния склон и се изправи на задните си крака зад гърба му. Ледовият лоцман не можеше да я види — дори не се обърна да погледне, страхувайки се да не изгуби ценно време, — но почувства как съществото се надига.

Без да се обръща, ледовият лоцман хвърли тежкия си шинел и останалите вълнени дрехи колкото се може по-бързо назад, към чудовището.

Разнесоха се изненадано сумтене и воня на сяра — последвани от звук на раздирани с нокти дрехи, които в следващия миг бяха захвърлени надалече в ледения лабиринт. Но отвличащата маневра беше спечелила на Бланки няколко секунди.

Той отново се хвърли към ледената дупка.

Раменете му едва успяха да се поберат. Ботушите му се хлъзгаха, но най-накрая намериха опора. Той драскаше отчаяно с пръсти по леда, опитвайки се да се захване някъде и да се издърпа навътре.

Бланки беше успял да проникне само на четири фута в дупката, когато тварта се опита да го измъкне. Първо откъсна десния му ботуш и част от стъпалото му. Ледовият лоцман почувства как ноктите се забиват в плътта му и си помисли — надяваше се, — че единственото откъснато е петата му. Нямаше как да разбере. Задъхвайки се, преодолявайки внезапната остра болка, пронизала крака му въпреки неговата вкочаненост, той продължи да забива нокти в леда, да се гърчи и да се промъква все по-надълбоко в дупката.

Леденият тунел се стесняваше все повече и повече.

Огромните нокти загребаха леда и раздраха левия му крак, откъсвайки плът от същото място, което Бланки беше наранил при падането си от мачтата. Той усети миризмата на собствената си кръв; съществото сигурно също я беше усетило, защото за миг спря да копае и изрева.

Ревът му отекна оглушително в ледения тунел. Раменете на Бланки се бяха заклещили, той не можеше да продължи напред, а знаеше много добре, че задната половина на тялото му все още се намира в обхвата на чудовището. То отново изрева.

Звукът накара сърцето и тестисите на Бланки да се свият, но не успя да го вцепени. Използвайки няколкото секунди отсрочка, ледовият лоцман се върна малко назад, където тунелът беше по-широк, промуши ръцете си напред, оттласна се с колене от леда с всичките си останали сили и раздирайки от раменете си ризата заедно с кожата, се промъкна през отвора в леда, който не беше подходящ за човек дори с неговите средни размери.