Ужас

От другата страна на стеснението тунелът се разширяваше и се спускаше надолу. Бланки се плъзна напред по корем върху леда, допълнително улеснен от собствената си кръв, която намаляваше триенето. Остатъците от облеклото му бяха станали на парцали. Той усещаше пронизващия студ на леда със стегнатите си коремни мускули и свития скротум.

Съществото изрева за трети път, но този път ужасният звук като че ли прозвуча на няколко фута по-далеч.

В последния момент, точно преди да излети навън, Бланки реши, че всичките му усилия са били напразни. Тунелът — който най-вероятно се беше образувал при топенето на леда още преди много месеци — преминаваше през малкия айсберг и сега отново го изхвърляше върху леденото поле. Изведнъж той се озова легнал по гръб под звездите. Можеше да помирише кръвта си и да почувства как тя се стича върху току-що навалелия сняг. Можеше да чуе и тропота на чудовището, което обикаляше около айсберга, първо отляво, след това отдясно, нетърпеливо да се добере до него, уверено, убедено, че влудяващата миризма на кръвта ще го отведе право при плячката му.

Ледовият лоцман беше твърде тежко ранен и твърде изтощен, за да продължи да пълзи. Да става каквото ще става и дано богът на моряците изпрати в ада това шибано създание, което искаше да го изяде. Последната молитва на Бланки беше някоя от костите му да заседне в гърлото на отвратителната твар.

Измина още цяла минута и прозвучаха още половин дузина ревове — като всеки следващ беше по-силен и по-раздразнен от предишния и всеки звучеше от различни места в обграждащия го мрак, — преди Бланки да осъзнае, че съществото не може да се добере до него.

Той лежеше на открито под звездите, но всъщност се намираше в малка ледена кутия, не по-голяма от пет на осем фута — оградено място, създадено поне от три дебели айсберга, които се бяха скупчили един към друг под натиска на леденото море. Единият от наклонените айсберги беше надвиснал над него като падаща стена, но въпреки това Бланки можеше да вижда звездите. Освен това той виждаше и звездната светлина, проникваща през два вертикални процепа в противоположните ъгли на ледения ковчег — виждаше и грамадната сянка на хищника, която скриваше светлината от другия край на отворите, само на петнайсетина фута от него, — но процепите между айсбергите не бяха по-широки от шест инча. Тунелът, през който беше пропълзял Бланки, беше единственият път дотук.

Чудовището продължи да реве и да крачи наоколо още десетина минути.

Томас Бланки се надигна и седна, облягайки разранените си рамене и гръб на леда. Връхните му дрехи ги нямаше, а панталоните, двата пуловера, вълнените и памучните ризи и вълнената фланелка представляваха просто окървавени парцали и той се приготви да замръзне до смърт.

Чудовището не си тръгваше. То крачеше около кутията, създадена от трите айсберга, като изнервен хищник в някоя от модерните нови зоологически градини в Лондон. Но всъщност Бланки беше онзи, който беше затворен в клетката.

Ледовият лоцман знаеше, че дори звярът да си отиде като по чудо, той нямаше нито енергията, нито волята да изпълзи обратно през тесния тунел. А дори и по някакъв начин да успееше да се измъкне през него, щеше да се озове под лунната светлина — луната тъкмо се беше появила иззад кълбящите се облаци и озаряваше айсбергите с мека, синкава светлина. И даже да успееше да премине с пълзене осеяното с айсберги поле, следващите триста ярда до кораба бяха невъзможно за изминаване разстояние. Той вече не усещаше тялото си и не можеше да помръдне краката си.

Бланки зарови измръзналия си задник и голите си крака по-дълбоко в снега — топлината се задържаше по-дълго тук, където не духаше вятър — и се зачуди дали другарите му от „Ужас“ някога ще го намерят. Защо изобщо да го търсят? Той беше просто поредният моряк, отвлечен от тварта от ледовете. Поне изчезването му нямаше да принуждава капитана да завлича поредния труп — или част от труп, разточително увит в напълно годен брезент за платна — долу в Стаята на мъртъвците.

Откъм тунела и пукнатините се разнесоха нов рев и шумове, но Бланки не им обърна никакво внимание.

— Майната ти на теб и на оная дяволска самка, от която си се пръкнал — промърмори ледовият лоцман през безчувствените си, замръзнали устни. А може би изобщо не беше проговарял. Той осъзна, че измръзването до смърт — дори придружено от кървене до смърт, въпреки че част от кръвта, изтичаща от многобройните му рани и разкъсвания, вече беше замръзнала — изобщо не болеше. Всъщност дори беше съпроводено със спокойствие… с умиротворение. Чудесен начин да…

Бланки осъзна, че през процепите и тунела прониква светлина. Съществото използваше фенери и факли, за да го примами навън. Но той нямаше да се хване на този стар трик. Щеше да си седи безмълвно, докато светлината не се махнеше, докато окончателно не потънеше в спокойния, вечен сън. Нямаше да достави на тази твар удоволствието да го чуе как говори след продължителния им мълчалив дуел.