Ужас

Ървинг няколко пъти се беше опитал да проследи ескимоската в тайните й придвижвания из кораба нощем, но — тъй като не искаше жената да разбира, че я следи — той я изпускаше. Тази вечер знаеше, че Безмълвната дама е в склада. Той се беше прокраднал след нея по главния трап преди повече от три часа, след като моряците се бяха навечеряли и след като тя тихо, почти незабележимо беше получила от господин Дигъл порцията си от „Джон Бедняка“, сухар и чаша вода, и беше отнесла всичко долу. Ървинг беше поставил един мъж на пост при предния люк, точно до огромната печка, беше оставил и друг любопитен моряк да наблюдава главния трап. Уреди дежурните да се сменят на всеки четири часа. Ако ескимоската се изкачеше по който и да е от двата трапа — вече минаваше десет вечерта, — Ървинг щеше да узнае къде е отишла и по кое време.

Но от три часа вратата на склада беше плътно затворена. Единствената светлина в носовия отсек на трюма се процеждаше през процепите покрай двете ниски, широки крила на вратата на помещението. Жената продължаваше да използва някакво осветление вътре — свещ или друг вид открит огън. Ако капитан Крозиър научеше за това, той щеше да я изхвърли на минутата от склада и щеше да я върне в малката й бърлога до лазарета на жилищната палуба… или просто щеше да я изхвърли на леда. Както всеки моряк ветеран капитанът се боеше от пожар на кораба и по всичко личеше, че не изпитва особена привързаност към ескимоската им гостенка.

Внезапно малките светли ивици покрай вратата на склада изчезнаха.

„Легна си да спи“ — помисли си Ървинг. Той си я представи — гола, точно както я беше видял, увита в пашкула от своите кожи. Освен това си представи как на сутринта някой от останалите офицери слиза да го търси и намира безжизненото му тяло, свито върху палета над ледената киша — очевидно невъзпитан простак, който е измръзнал до смърт, докато се е опитвал да зърне единствената жена на борда. Горките родители на лейтенант Джон Ървинг нямаше да получат съобщение за героичната му смърт.

В този момент през и без това мразовития трюм премина вълна от леден въздух. Сякаш някакъв зъл дух беше прелетял покрай него в тъмнината. За миг Ървинг почувства как косъмчетата на тила му настръхват, но в следващия миг се досети: „Това е просто течение. Както когато някой отваря врата или прозорец.“

Той вече знаеше как Безмълвната дама напуска кораба и се връща на него.

Ървинг запали фенера си, скочи от палета, преджапа през ледената киша и дръпна вратата на склада. Тя беше залостена отвътре. Ървинг знаеше, че складът за котвените въжета на носа не се заключва отвътре — той не се заключваше и отвън, защото никой нямаше да тръгне да краде буксирни котвени въжета, — което означаваше, че туземката беше намерила начин да залости вратата.

Ървинг се беше подготвил за такова развитие на събитията. В дясната си ръка той държеше един трийсетинчов лост. С ясното съзнание, че ще се наложи да обяснява причината за нанесените щети на лейтенант Литъл и най-вероятно на капитан Крозиър, той подпъхна заострения край на лоста в цепнатината между високите три фута крила и натисна силно. Разнесоха се скърцане и стон, но крилата се разтвориха само един-два инча. Като продължаваше да придържа лоста на мястото му с едната си ръка, Ървинг бръкна под шинела, куртката и жилетката си и измъкна моряшкия си нож от колана.

По някакъв начин Безмълвната дама беше успяла да забие пирони от вътрешната страна на двукрилата врата и беше намотала около тях някакви еластични влакна — черва, сухожилия? — докато вратите не се бяха оказали увити в нещо като паяжина. Ървинг в никакъв случай нямаше да успее да влезе, без да остави следи от присъствието си — лостът вече се беше погрижил за това, — затова той използва ножа си, за да разреже мрежата от сухожилия. Не беше лесно. Вървите от сухожилия са по-устойчиви пред металното острие от кожените ремъци или корабните въжета.

Когато накрая разряза и последната жила, Ървинг протегна фенера си напред в помещението с нисък таван.

Като се изключеше това, че малкото пещероподобно убежище се осветяваше от фенера му, а не от открит огън, всичко останало изглеждаше точно такова, каквото си го спомняше отпреди четири седмици — намотаните въжета бяха избутани в дъното и струпани едно върху друго така, че да се образува нещо като пещера в малкия склад, — и се забелязваха следи, че жената се е хранила тук: една от калаените чинии на „Ужас“, в която бяха останали само няколко трохички от „Джон Бедняка“, калаено канче с грог и някаква торба, която изглеждаше така, сякаш Безмълвната я е ушила от парчета разкъсано корабно платно. Освен това вътре се намираше и един от корабните малки маслени фенери — които имаха в тях точно толкова масло, колкото да могат да ги използват мъжете, когато нощем ходят до отходните места. Фенерът беше още топъл, както установи Ървинг, след като свали двата пласта ръкавици.

Но Безмълвната дама я нямаше.