Ужас

На петдесет фута от носа на кораба започваше гората от ледени блокове и изваяните от вятъра върхове на глетчери — Безмълвната можеше да е поела във всяка една посока, — но от ледения тунел, който водеше към трюма на кораба, започваше едва забележима права пътека. Ако не друго, тя поне му предлагаше най-лесния път — и му осигуряваше възможност да остане незабелязан от кораба. Ървинг се изправи, стисна лоста в дясната си ръка и тръгна по хлъзгавия лед на запад.

Никога нямаше да я намери, ако не беше онзи тайнствен звук.

Лейтенантът вече се намираше на няколкостотин ярда от кораба, изгубен в ледения лабиринт — браздата в синкавия лед под краката му отдавна беше изчезнала или по-скоро се беше изгубила сред десетките подобни бразди, — и макар че светлината на пълната луна и звездите осветяваше всичко така, сякаш беше ден, той не забелязваше никакво движение, никакви отпечатъци в снега.

Тогава се разнесе страховитото стенание.

Не, осъзна Ървинг, спирайки се рязко и треперейки с цялото си тяло — той се тресеше от студ от доста време, но сега треперенето идваше някъде отвътре, — това не беше стенание. Във всеки случай не такова, каквото би издал човек. Звукът сякаш бе издаден от някакъв безкрайно странен музикален инструмент… отчасти приглушена гайда, отчасти рев на тръба, отчасти обой, отчасти флейта, отчасти човешки напев. Беше достатъчно силен, за да се чуе от десетина ярда, но почти със сигурност не можеше да се долови от борда на кораба — особено тази нощ, когато вятърът, крайно необичайно, духаше от югоизток. Само че всички тонове се сливаха в звука на един инструмент. През живота си Ървинг никога не беше чувал нещо подобно.

Странната мелодия — която като че ли започна изведнъж, постепенно набра темпо като при сексуален акт и после рязко спря, сякаш достигнала физическата кулминация, без да има нищо общо с изпълнението на някой, който чете ноти от партитура — се носеше откъм глетчеровото поле, близо до един висок торос, намиращ на по-малко от трийсет ярда на север от пътеката с факлите между „Ужас“ и „Еребус“, която по заповед на Крозиър непрекъснато се поддържаше в проходимо състояние. Тази вечер там не работеше никой; целият замръзнал океан беше на разположение на Ървинг — и на който или каквото там създаваше странната музика.

Лейтенантът се промъкна през синкавия лабиринт от ледени блокове и високи върхове на глетчери. Всеки път, когато губеше ориентация, той поглеждаше към пълната луна. Жълтеникавият й ореол приличаше повече на някаква друга планета, внезапно появила се в обсипаното със звезди небе, отколкото на изгледите на луната, които Ървинг беше виждал през годините, прекарани на сушата, или през кратките си морски плавания. Въздухът около нея като че ли трепереше от студ, сякаш самият той се канеше да се вледени. Ледените кристалчета в горните слоеве на атмосферата създаваха огромен втори ореол около луната; долната част на двата светли кръга се скриваше зад хребета на тороса и заобикалящите го айсберги. Около външния ореол, подобно на диаманти върху сребърен пръстен, проблясваха три ярки, сияещи кръста.

Лейтенантът беше виждал този феномен няколко пъти досега по време на двете дълги тъмни зими, прекарани в близост до Северния полюс. Ледовият лоцман Бланки беше обяснил, че лунната светлина просто се пречупва в ледените кристали, както се случва при преминаването на светлината през диамант, но тук, сред сияещите сини ледове, зрелището вдъхна у Ървинг усещане на религиозен трепет и изумление, когато странният музикален инструмент отново започна да вие и стене — вече само на няколко ярда от него, зад ледения торос, — като ритъмът му отново се ускори почти до екстаз, преди да секне изведнъж.

Ървинг се опита да си представи как Безмълвната дама свири на някакъв невиждан досега ескимоски инструмент — някакво странно подобие на баварска флигорна, изработено от рог на северен елен, — но веднага отхвърли тази мисъл, намирайки я за глупава. Първо, ескимоската и мъжът, който беше умрял, не носеха никакви инструменти при пристигането си. И, второ, Ървинг имаше странното усещане, че онзи, който свири на невидимия инструмент, не е Безмълвната дама.

Прехвърляйки се през последния нисък торос, който се намираше между него и върховете на глетчерите, откъдето се донасяше странният звук, Ървинг продължи да пълзи напред на четири крака, защото не искаше да се чува хрущенето на леда или снега под подметките на ботушите му.

Воят — който като че ли се раздаваше иззад най-близкия, излъчващ синкаво сияние връх на глетчер, изваян от вятъра във формата на дебел, мечовиден лист — се възобнови отново, ускорявайки бързо ритъма си и превръщайки се в най-силния, най-бързия, най-дълбокия и безумен звук, който Ървинг беше чувал досега. За свое огромно изумление той установи, че е получил ерекция. Ниският, дълбок, вибриращ глас на инструмента излъчваше нещо толкова… първично… че буквално подпали слабините на Ървинг, въпреки че той трепереше от студ.

Лейтенантът надникна иззад последния връх на глетчер.