Ужас

Главата на съществото се издигна нагоре и назад. Белият врат се заклати и загърчи.

Безмълвната дама отпусна ръце край голото си тяло, сякаш беше твърде изтощена или възбудена, за да продължи да ги държи разперени встрани. Главата й се отпусна напред върху посребрените от лунната светлина гърди.

„Сега ще я погълне — помисли си Ървинг, все още неспособен да се отърси от вцепенението и да повярва в реалността на разиграващата се пред очите му сцена. — Ще я разкъса на парчета и ще я изяде.“

Но то не го направи. За няколко секунди полюляващата се бяла грамада се скри зад ледения Стоунхендж, придвижвайки се на четири лапи, а после се върна, наведе ниско глава пред Безмълвната и остави нещо на леда пред нея. Ървинг чу глухото падане на нещо органично върху леда и изшляпване, в което имаше нещо познато, но в този момент не можеше да направи връзката — Ървинг не разбираше нищо от онова, което виждаше или чуваше.

Бялото същество се отдалечи бавно; Ървинг усещаше вибрациите на твърдия морски лед, който се тресеше под гигантските лапи. След минута то се върна, като отново положи нещо пред ескимоската. Същото се повтори и трети път.

А след това създанието просто изчезна… стопи се в мрака. Младата жена остана сама, отпусната на колене на равната бяла площадка, пред ниската купчина от тъмни предмети.

Тя остана така още около минута. Ървинг отново си спомни за католическата църква на своя ирландски братовчед и за старите енориаши, които оставаха да се молят на пейките и след приключването на службата. После Безмълвната се изправи, напъха бързо крака в кожените си ботуши, нахлузи панталоните си и облече парката.

Лейтенант Ървинг осъзна, че трепери силно. Знаеше, че поне отчасти причината за това е студът. Щеше да извади голям късмет, ако в тялото му бе останала достатъчно топлина, а в нозете — сили, за да успее да се върне в кораба жив. Нямаше представа как момичето е успяло да оцелее голо.

Безмълвната събра от леда донесените от съществото предмети и ги понесе внимателно в обятията си така, както жена носи сучещото си дете. Изглежда, се беше запътила обратно към кораба, прекосявайки ледената площадка в посока към просеката между наподобяващите Стоунхендж глетчерови върхове, която се намираше на десетина градуса вляво от Ървинг.

Внезапно тя се спря, рязко обърна закачулената си глава към лейтенанта и макар че не виждаше черните очи на жената, той почувства как пронизващият й поглед се впива в него. Продължавайки да стои на четири крака, Ървинг осъзна, че все още се намира сред откритото, заляно от ярка лунна светлина пространство, на три фута от най-близкия глетчерен връх, зад който можеше да се прикрие. Опитвайки се да види по-добре случващото се, той беше забравил, че трябва да се крие.

Няколко продължителни секунди никой от двамата не помръдна. Ървинг не можеше да диша. Той чакаше със страх тя да помръдне, може би да тупне по леда, а след това тварта от ледовете бързо да се върне. Нейният защитник. Нейният отмъстител. Неговият унищожител.

Жената отмести поглед, тръгна отново и се скри между ледените блокове в югоизточната част на кръглата площадка.

Ървинг изчака известно време, без да спира да трепери, след което се опита да се изправи на крака. Но тялото му се беше вкочанило и единственото му усещане беше вече спадащата, пареща ерекция и непреодолимото треперене. Ала вместо да тръгне, залитайки, след момичето към кораба, той отиде до мястото, където тя беше стояла, коленичила под лунната светлина.

Там на леда имаше кръв. Петната изглеждаха черни на ярката синкава светлина. Лейтенант Ървинг коленичи, свали ръкавиците си, потърка с пръст петното и го опита. Наистина беше кръв, но според него не беше човешка.

Съществото й беше донесло сурово, топло, прясно месо. Кръвта имаше вкус на мед, също като кръвта на самия Ървинг или на който и да е друг човек, но той предположи, че кръвта на наскоро убитите животни също има меден привкус. Ала какво животно и откъде? Хората от експедицията на Франклин не бяха виждали сухоземно животно повече от година.

Кръвта замръзва за няколко минути. Чудовището беше убило животното, поднесено в дар на Безмълвната дама, съвсем скоро, може би дори докато Ървинг се беше лутал из ледения лабиринт, опитвайки се да намери жената.

Отстъпвайки от черното петно на синкавия лед, както би се отдръпнал от езически олтар, върху който току-що са принесли в жертва невинно създание, Ървинг изцяло се съсредоточи първо върху опитите да възстанови дишането си — въздухът като че ли разкъсваше дробовете му, — а след това да накара вкочанените си крака и скован ум да го върнат обратно на кораба.

Нямаше да се опитва да минава отново през ледения тунел и разхлабената дъска в склада за котвени въжета. Щеше да привлече вниманието на вахтения на десния борд с викове, преди да навлезе в обсега на пушката му, и щеше да се изкачи по ледената рампа, като нямаше да отговаря на никакви въпроси, преди да се срещне с капитана.

Трябваше ли да му разкаже за това?