Ужас

Ървинг нямаше никаква представа. Дори не знаеше дали съществото от ледовете — което сигурно се намираше някъде наблизо — щеше да му позволи да се върне на кораба. Не знаеше и дали топлината на тялото му и енергията ще да му стигнат за дългия преход.

Знаеше единствено, че никога няма да е същият като преди.

Ървинг се обърна на югоизток и отново навлезе в ледената гора.

23. Хики

70°05’ северна ширина, 58°23’ западна дължина

18 декември 1847 г.

Хики беше решил, че високият, слаб лейтенант — Ървинг — трябва да умре и точно днес е денят това да се случи.

Дребният помощник-калафатник нямаше нищо против наивното младо конте, но неподходящият момент, в който бе избрал да се появи в трюма месец по-рано, беше подписал смъртната му присъда.

Единственото, което му пречеше да осъществи намеренията си, бяха разписанията на вахтите и работните смени. Досега Хики два пъти се беше падал да носи вахтата, когато Ървинг беше дежурен офицер, но и двата пъти Магнъс Менсън не беше с него на палубата. Хики щеше да планира всичко и да избере подходящия момент, но за изпълнението на плана му беше нужен Магнъс. Не защото Корнилиъс Хики се страхуваше да убие човек; той беше прерязал гърлото на един мъж още преди да достигне възрастта, в която да си плаща сам в бордея. Не, проблемът се криеше просто в начина и метода за извършването на убийството, които изискваха участието на неговия малоумен последовател и сексуален партньор в тази експедиция Магнъс Менсън.

Сега условията бяха идеални. В петъчното утро — макар думата „утро“ да не значеше нищо, когато навън беше тъмно като полунощ — работен отряд от трийсетина души беше излязъл на леда, за да оправи пирамидите с факлите по пътеката между „Ужас“ и „Еребус“. Девет въоръжени с мускети морски пехотинци на теория бяха достатъчни, за да осигурят безопасността на работните групи, но в действителност веригата от работещи мъже се беше разтегнала почти на една миля и под командването на всеки офицер се трудеха само по петима и дори по-малко моряци. На източната половина от тъмната пътека работният процес беше наблюдаван от трима офицери от „Ужас“ — лейтенантите Литъл, Ходжсън и Ървинг — и Хики помогна за сформирането на групите по такъв начин, че двамата с Магнъс да работят върху най-отдалечените пирамиди под надзора на Ървинг.

През по-голямата част от времето морските пехотинци се намираха извън полезрението им, като на теория бяха готови да се притекат на помощ в случай на тревога, но на практика правеха всичко възможно, за да стоят по-близо до топлия огън, който бумтеше в железния мангал, поставен край най-високия торос на по-малко от четвърт миля от кораба. Под надзора на лейтенант Ървинг тази сутрин работеха и Джон Бейтс и Бил Синклер, но тези двамата бяха приятели — а и големи мързеливци — и гледаха да стоят по-далеч от младия офицер, за да могат без особено старание да работят върху съседната ледена пирамида.

Денят, макар и тъмен като нощ, не беше чак толкова студен — може би само около минус четирийсет и пет градуса47 — и почти безветрен. Нямаше нито луна, нито северно сияние, но проблясващите в утринното небе звезди осигуряваха достатъчно светлина, за да може човек, който се е отдалечил от фенерите или факлите, да намери обратния път. И тъй като някъде там, в тъмнината, продължаваше да броди тварта от ледовете, малцина се осмеляваха да се отдалечат на значително разстояние. Но все пак необходимостта да намерят парчета лед с нужните размери за възстановяването на високите пет фута пирамиди принуждаваше хората непрекъснато да излизат извън осветеното от фенерите пространство.

Ървинг наглеждаше работата и върху двете пирамиди, като често се включваше да помага при ремонта. Хики трябваше само да изчака момента, в който Бейтс и Синклер са се скрили сред ледените блокове зад завоя на пътеката, а бдителността на лейтенант Ървинг се е притъпила.

Помощник-калафатникът можеше да използва някое от стотиците най-различни железни или стоманени инструменти от кораба — на всеки съд от Кралски военноморски флот имаше широк набор от смъртоносни оръжия, някои от които бяха доста оригинални, — но той предпочиташе Магнъс просто да зашемети русокосия франт, да го издърпа на двайсетина ярда встрани от пътеката, да му извие врата, а след това — когато лейтенантът окончателно умреше — да му разкъса контешките дрехи, да му натроши ребрата, хубавичко да размаже руменото му лице, да му избие зъбите, да му счупи ръката и двата крака (или единия крак и двете ръце) и да остави трупа проснат върху леда, докато не бъде открит. Хики вече беше избрал мястото за убийството — сред високите глетчерови върхове, където гладкият лед не беше покрит със сняг, върху който Магнъс да остави следи с огромните си обувки. Той предупреди Магнъс да не се цапа с кръвта на лейтенанта, да не оставя никакви следи от присъствието си и най-важното — да не ограбва трупа.