Ужас

След като получи мускета си, Хики веднага се замисли дали „случайно“ да не застреля лейтенант Ървинг в тъмното, но очевидно младият офицер вече се пазеше от Менсън и от помощник-калафатника. Хики забеляза как младото конте хвърли няколко разтревожени погледа към Магнъс, преди Крозиър да ги зачисли в различни отряди, и разбра, че Ървинг или е успял да зърне за миг зад гърба си Магнъс с вдигнатите му ръце, преди да се разнесат първите викове и изстрели, или просто е почувствал нещо нередно, което означаваше, че вече ще е доста по-трудно да го хванат неподготвен.

Но въпреки това щяха да успеят. Хики се боеше, че възникналите подозрения ще накарат Джон Ървинг да докладва на капитана за онова, което беше видял в трюма, а помощник-калафатникът не можеше да допусне това. Той се страхуваше не толкова от наказанието за содомия — сега моряците рядко ги бесеха или ги подлагаха на бичуване из всички кораби от флота, — колкото от позора. Помощник-калафатникът Корнилиъс Хики не беше някакъв си там жалък дупелюбец.

Той щеше да изчака, докато Ървинг отново свали гарда си и тогава щеше сам да свърши работата, ако се наложеше. Дори ако корабните лекари установят, че е бил убит, това нямаше да има значение. И бездруго нещата бяха стигнали до крайност при тази експедиция. Ървинг щеше да се превърне просто в поредния труп, за който щяха да се погрижат, след като ледовете започнат да се топят.

В края на краищата трупът на господин Сарджънт така и не беше открит — следата от кръв и разкъсани дрехи изчезна на половината път до високия айсберг, — но никой друг не изчезна. На няколко души им измръзнаха пръстите на краката и всички трепереха и се бяха вцепенили повече или по-малко, когато най-после ловът беше отменен цял час след обичайното време за вечеря. В този ден Хики повече не видя лейтенант Ървинг.

Но докато се връщаха изморени обратно на „Ужас“, точно Магнъс Менсън успя го изненада. Вятърът започваше да ги блъска в гърбовете и морските пехотинци вървяха прегърбени до тях, стиснали пушките и мускетите в готовност.

Хики осъзна, че грамадният идиот, който вървеше до него, плаче. Сълзите веднага замръзваха по обраслите с брада бузи на Магнъс.

— Какво има, човече? — попита настоятелно Хики.

— Просто ми е тъжно, Корнилиъс.

— За кое ти е тъжно?

— За горкия господин Сарджънт.

Хики стрелна с поглед партньора си.

— Не знаех, че изпитваш такива нежни чувства към проклетите офицери, Магнъс.

— Не изпитвам, Корнилиъс. Хич не ми пука, дори всичките да умрат и да попаднат в ада. Но господин Сарджънт умря тук, на леда.

— И какво от това?

— Призракът му няма да намери пътя обратно към кораба. А след като търсенето свърши, капитан Крозиър каза, че тази вечер всички ще получим допълнителна глътка ром. Просто ми е тъжно, че призракът му няма да е с нас. Господин Сарджънт много обичаше ром, Корнилиъс.

24. Крозиър

70°05’ северна ширина, 98°23’ западна дължина

31 декември 1847 г.

Бъдни вечер и Рождество преминаха тихо и почти незабелязано на „Ужас“, но Вторият голям венециански карнавал в навечерието на Нова година скоро щеше да компенсира пропуснатото.

В продължение на четири дни преди Коледа бушуваха силни снежни бури, които принуждаваха мъжете да стоят в кораба — бурите бяха толкова свирепи, че вахтите трябваше да бъдат съкратени до един час, — така че Бъдни вечер и самият свещен ден бяха отбелязани в полумрака на жилищната палуба. Господин Дигъл беше приготвил специална вечеря — сготви последните остатъци от осолено свинско по половин дузина изобретателни начина и поднесе задушено заешко, като първо изкисна във вода осоленото месо от последните останали бурета. В допълнение към това — по предложение на кормчиите господин Кенеди, господин Роудс и господин Дейвид Макдоналд и под строгия контрол на лекарите Педи и Александър Макдоналд — готвачът подбра някои от най-добре запазените консерви с храна, сред които такива със супа от костенурка, говеждо по фламандски, пълнен фазан с трюфели и телешки език. Помощниците на господин Дигъл в камбуза почистиха от плесента и нарязаха последните парчета кашкавал, които бяха поднесени за десерт и в двата дни, а капитан Крозиър пожертва последните пет бутилки бренди от запасите в алкохолния склад, пазени за специални случаи.

Настроението си оставаше погребално. Имаше няколко опита за песни от офицерите в леденостудената каюткомпания на кърмата и от обикновените моряци в малко по-топлото им спално помещение към носа — останалите в трюма запаси от въглища не достигаха за допълнително отопляване дори и на Коледа, — но песните замираха след няколко куплета. Маслото за фенерите също трябваше да се пести, затова осветената само от няколко мъждукащи свещи жилищна палуба не изглеждаше по-весело от уелски рудник. Лед покриваше дъските и гредите, а одеялата и вълнените дрехи на мъжете бяха непрекъснато влажни. Плъховете бяха плъзнали навсякъде.