Ужас

Нима Безмълвната дама беше причинила това на кораба? Тази мисъл ужасяваше Ървинг повече от всякакви предположения за магическите способности на ескимоската да изчезва и да се появява когато си поиска. Можеше ли млада жена, която нямаше още двайсет години, да откърти железните листа от обшивката на корпуса и да откове от вътрешната носова обшивка дебелите греди, чието извиване и заковаване на местата им може да се извърши само в корабостроителница, и да знае точно на кое място да го направи, за да не го забележат шейсетте души на борда, познаващи кораба като петте си пръста?

Паднал на колене под ниския таван, Ървинг установи, че диша с отворена уста, а сърцето му продължава да бие яростно.

Оставаше му само да вярва, че двата летни сезона, през които „Ужас“ се беше борил с леда — първо при прехода през Бафиново море, по протока Ланкастър и през целия път около остров Корноулис преди презимуването при остров Бичи, а година по-късно и при трудното придвижване на юг по тесния канал и протока, който сега носеше името на Франклин — някои от железните листа на носовата броня под ватерлинията са се разхлабили и откъснали, а дебелата дървена обшивка е хлътнала навътре след като ледът беше сграбчил кораба в хватката си.

Но възможно ли беше не ледът да е разкъртил дъбовата обшивка? А да е било нещо друго — нещо, което се е опитвало да проникне вътре?

Това вече нямаше никакво значение. Безмълвната дама беше напуснала кораба само преди няколко минути и Джон Ървинг беше твърдо решен да я последва не само за да узнае накъде се е запътила в тъмнината, а и за да види дали — по някакъв невероятен начин, предвид дебелината на леда и невероятния студ — тя сама успява да намери и убие риба или дивеч за храна.

Ървинг знаеше, че ако това се окажеше истина, можеше да ги спаси всичките. Лейтенант Ървинг, както и всички останали, беше чул за развалените консервирани продукти. И на двата кораба отдавна се говореше, че запасите им ще свършат, преди да дойде лятото.

Не успя да се промуши през дупката.

Опита да изкърти съседните греди, но всички останали с изключение на отместената не помръдваха от мястото си. Отворът в корпуса, с размери осемнайсет инча на три фута, беше единственият изход навън. А Ървинг беше твърде обемист.

Той съблече непромокаемата си връхна дреха, дебелия шинел, шала, шапката и уелската перука и ги натика напред в дупката… раменете и горната половина на тялото му отново не можеха да преминат през отвора, макар той да беше един от най-слабите офицери на кораба. Треперейки от студ, Ървинг свали жилетката си и вълнения пуловер, който носеше под нея, и също ги хвърли в черната пролука.

Ако и сега не успееше да премине през корпуса, щеше да му се наложи да изтърпи няколко адски неприятни минути, докато обяснява защо се е върнал от трюма без връхните си дрехи.

Този път успя да се провре. Едвам. Пъшкайки и ругаейки, Ървинг се напъха в тясното пространство, късайки копчетата на бархетната си риза.

„Намирам се извън кораба, под леда“ — осъзна той. Тази мисъл не му се струваше твърде реална.

Намираше се в тясна пещера в леда, който се беше напластил около носа и бушприта. Мястото не стигаше, за да си облече дрехите, затова той продължи да ги избутва напред. Поколеба се дали да не се върне обратно в склада, за да си вземе фенера, но няколко часа по-рано, докато беше на вахта, на небето грееше пълна луна. В крайна сметка взе със себе си лоста.

Ледената пещера беше дълга почти колкото бушприта — повече от осемнайсет фута — и най-вероятно се беше образувала под натиска на тежката бушпритова греда върху леда по време на кратките периоди на топене, последвани от замръзване през предишното лято. Когато Ървинг най-накрая се измъкна от тунела, той продължи да пълзи още няколко секунди, преди да осъзнае, че вече е навън — тънкият бушприт с прибран такелаж и кливерът със заледените му въжета продължаваха да висят над главата му, като не само скриваха небето, но и пречеха на вахтения на носа да го види. И тук, където грамадният черен силует на „Ужас“ се извисяваше в тъмнината, осветявана само от няколкото слаби пламъчета на фенерите, зад бушприта се откриваше път към скупчените ледени блокове и върхове на глетчери.

Треперейки целият от студ, Ървинг започна да навлича пластовете дрехи. Ръцете му се тресяха толкова силно, че не успя да закопчее жилетката, но това нямаше значение. Не му беше лесно да навлече шинела, но поне копчетата му бяха много по-големи. Когато най-после успя да облече всичките си връхни дрехи, младият лейтенант беше измръзнал до кости.

А сега накъде?