Ужас

34. Крозиър

69°37’42’’ северна ширина, 98°41’ западна дължина

22 април 1848 г.

Крозиър, който теглеше шейната към арктическия залез, знаеше графика на мъчителния поход. През първия ден трябваше да изминат по леда осем мили до морски лагер „Едно“. Девет мили през втория ден и, ако всичко мине добре, да се доберат до морски лагер „Две“ към полунощ. В третия и последен ден на похода трябваше да изминат още осем мили, включително и най-трудния участък от пътя — там шейните трябваше да бъдат изтегляни през бариерата, където се срещат паковият и крайбрежният лед. И зад нея се намираше несигурното убежище, което им предлагаше лагерът „Ужас“.

Екипажите на двата кораба щяха да се съберат заедно за пръв път. Ако отрядът на Крозиър оцелееше през прехода по ледовете — и успяваше да се държи пред чудовището, което ги следваше по леда, — всичките сто и пет човека щяха да са заедно на бруления от ветровете северозападен бряг на острова.

По време на първите походи с шейни до Земята на Крал Уилям през март, повечето от които се провеждаха в пълен мрак, скоростта на придвижване беше толкова малка, че често първата нощ хората се спираха да лагеруват на леда все още в зрителното поле на кораба. Веднъж по време на буря, при силен насрещен вятър от югоизток, лейтенант Левеконт беше преодолял по-малко от миля за дванайсет часа непрекъснати усилия.

Но при слънчевата светлина, по отъпканата от шейните пътека и през проходите, проправени през торосите, беше много по-лесно.

Крозиър не искаше да се установяват на Земята на Крал Уилям. Посещенията му на Виктъри Пойнт въпреки огромните камари от провизии и оборудване и разчистените площадки за палатките не успяха да го убедят, че хората ще успеят да оцелеят дълго време там. Вятърът, който духаше почти винаги от северозапад, беше смъртоносен през зимата, жесток през пролетта и кратката есен и опасен през лятото. Гръмотевичните бури, които бе преживял покойният лейтенант Гор по време на първото си посещение на острова през лятото на 1847 година, се бяха повтаряли отново и отново през лятото и ранната есен. Едно от първите неща, които Крозиър бе наредил да се откарат на сушата предишното лято, бяха резервните гръмоотводи и месинговите корнизи от каютата на сър Джон, за да се подсигурят по-добре.

До самия край на март, когато се разруши „Еребус“, Крозиър се надяваше, че ще успеят да се придвижат към източното крайбрежие на полуостров Бутия, където имаше вероятност да намерят складовете на Фюри Бийч и може би да зърнат китоловни кораби, идващи откъм Бафиново море. Също като стария Джон Рос, те можеха да се отправят пеша или с лодки на север, покрай източното крайбрежие на Бутия до остров Съмърсет или дори до остров Девън, ако се наложеше. Рано или късно щяха да забележат някакъв кораб в протока Ланкастър.

Освен това в тази посока имаше ескимоски селища. Крозиър беше сигурен в това — той ги беше видял по време на първото си арктическо пътешествие с Уилям Едуард Пари през 1819 година, когато бе двайсет и една годишен. Той се беше върнал отново в района с Пари две години по-късно, в опит да открият прохода, и след още две години, за да продължат търсенето на Северозападния морски път — търсене, което щеше да убие сър Джон Франклин двайсет и шест години по-късно.

„И все още може да ни избие всичките“ — помисли си Крозиър и тръсна глава, за да прогони пораженческите мисли.

Слънцето се беше спуснало ниско над южния хоризонт. Малко преди да залезе, щяха да се спрат и да изядат студената си вечеря. После отново щяха да се впрегнат и да повървят още между шест и осем часа в късния следобед, вечерта и нощната тъма, за да достигнат до морски лагер „Едно“, разположен в края на първата третина от пътя до Земята на Крал Уилям и лагера „Ужас“.

Тишината се нарушаваше единствено от пъхтенето на хората, скърцането на кожените ремъци и стърженето на плъзгачите. Вятърът беше утихнал напълно, но въздухът беше станал още по-студен с отслабването на светлината на залязващото следобедно слънце. Над процесията от хора и шейни като бавно топящи се златни сфери висяха ледени кристали от замръзналото им дихание.

Крозиър, който вървеше в предната редица, докато приближаваха високия торос, готов да помага при дърпането, повдигането, бутането и тихото ругаене, погледна към залязващото слънце и си спомни колко усилия беше положил за откриването на път до Бутия и до китоловците от Бафиново море.

На трийсет и една годишна възраст Крозиър за четвърти и последен път беше придружил капитан Пари в арктическите води, този път за да достигнат до Северния полюс. Проникнаха далеч на север, поставяйки рекорд, който и до днешен ден не беше счупен, но накрая бяха спрени от солиден паков лед, който се простираше до най-северните краища на света. Франсис Крозиър вече не вярваше в съществуването на Отвореното полярно море: той не се и съмняваше, че когато някой най-после достигне до полюса, той ще пътува с шейни.

Може би с шейни, дърпани от кучета, както предпочитаха да пътуват ескимосите.