Ужас

Екипът се състоеше от единайсет души под командването на втория помощник-капитан на „Еребус“ Чарлс Фредерик Девьо, а пръв във впряга вървеше великанът Менсън. На всеки от останалите деветима мъже му бяха предложили да участва в похода доброволно. Никой не отказа.

Крозиър искаше да провери дали е възможно да се извърши толкова дълъг преход по открития лед с тежката шейна, натоварена догоре. Единайсетимата мъже потеглиха в три часа сутринта на 23 март, в мрака, при температура на въздуха минус трийсет и осем градуса, под възторжените викове на всички способни да се движат моряци от двата кораба.

Девьо и хората му се върнаха след три седмици. Никой не беше умрял, но всички бяха изтощени, а четирима от мъжете бяха получили сериозни измръзвания. От единайсетте участници в похода с изключение на очевидно неуморния Девьо единствен Магнъс Менсън не изглеждаше като човек, който се намира близко до смъртта от умора и изтощение.

За три седмици те бяха успели да изминат разстояние от непълни двайсет и осем мили по права линия от „Ужас“ и „Еребус“. По-късно Девьо изчисли, че всъщност са изминали сто и петдесет мили, за да се отдалечат на такова разстояние — прекосяването на паковия лед по права линия беше невъзможно. Времето на североизток било много по-ужасно от деветия кръг на ада, където те бяха прекарали последните две години. Торосите били безброй. Някои се издигали на височина над осемдесет фута. Дори поддържането на нужния курс било почти невъзможно, когато южното слънце се скривало зад облаците, а звездите оставали зад плътната им пелена по няколко осемнайсетчасови нощи подред. Компасите, разбира се, не действали в такава близост до северния магнитен полюс.

За всеки случай те били взели със себе си пет палатки, макар да възнамерявали да спят само в две от тях. Нощите на открития лед били толкова студени, че през последните девет нощи единайсетте мъже спели — ако изобщо успеели да заспят — в една палатка. Накрая всъщност не им останал друг избор, тъй като четири от здравите палатки били отнесени или разкъсани на парчета в дванайсетата нощ на леда.

По някакъв начин Девьо успял да ги накара да продължат да се движат на североизток, но с всеки изминал ден времето се влошавало, торосите се сближавали, принудителните отклонения от курса ставали все по-продължителни и опасни, а шейната получила сериозни повреди при херкулесовските им усилия да я прекарат през назъбените тороси. Изгубили два дни за поправянето й под воя на вятъра и вихрещия се сняг.

Помощник-капитанът решил да потеглят в обратна посока на четиринайсетата им сутрин на леда. Тъй като им била останала само една палатка, той преценил, че шансовете им за оцеляване значително са намалели. Опитали да се върнат до корабите, следвайки собствените си следи, но заради високата активност на леда — движещите се плочи, местещите се айсберги в паковия лед и появата на нови тороси — се оказало, че дирите им са напълно заличени. Девьо, най-добрият навигатор след Крозиър в експедицията на Франклин, взимал показанията на теодолита и секстанта през кратките моменти на проясняване денем и нощем, но в крайна сметка избрал курс, основавайки се най-вече на предположения. Той казал на мъжете, че знае точно къде се намират. По-късно призна на Крозиър и Фицджеймс, че бил сигурен, че ще се отклони на двайсет мили от корабите.

В последната им нощ на леда палатката им била разкъсана от вятъра и те изоставили спалните си чували и тръгнали на сляпо на югозапад, стремейки се единствено да оцелеят. Изхвърлили допълнителните провизии и дрехи и продължили да теглят шейната само защото имали нужда от водата, пушките, куршумите и барута. Нещо грамадно ги преследвало през цялото им пътешествие. Те го чували как броди наоколо в тъмнината на безкрайните нощи.

Рано сутринта на двайсет и първия ден от похода им Девьо и хората му бяха забелязани на северния хоризонт да се движат право на запад, без да виждат „Ужас“, който се намираше на три мили южно от тях. Зърна ги вахтеният от „Еребус“ макар по това време самият кораб вече да го нямаше — беше се разцепил и потънал. Девьо и отрядът му извадиха голям късмет, че в този ден вахтеният, ледови лоцман Джеймс Рийд, се беше изкачил преди разсъмване на огромния айсберг, който бе служил като част от декорацията на Големия венециански карнавал, и при пукването на зората беше видял хората през бинокъла си.

Рийд, лейтенант Левеконт, лекарят Гудсър и Хари Пеглър поведоха групата, която тръгна втора след отряда на Девьо, и върнаха хората обратно, минавайки покрай натрошените дъски, повалените мачти и оплетения такелаж, останали след потъването на „Еребус“. Петима от отряда на Девьо не можаха да извървят последната миля до „Ужас“ и се наложи да бъдат докарани на шейната. Шестимата моряци от „Еребус“, които бяха сред участниците в похода, включително Девьо, се разплакаха при вида на разрушения си дом.