Ужас

Така че… краткият път на североизток към Бутия отпадна като вариант. След като разговаряха с Девьо и останалите изтощени мъже, Фицджеймс и Крозиър се съгласили, че малцина от сто и петимата оцелели са в състояние да изминат пътя до Бутия, а при подобни условия повечето хора със сигурност щяха да загинат на леда, дори дните да станат по-дълги, температурата леко да се повиши и слънцето да загрее по-силно. Вероятността да се натъкнат на канали сред ледовете само засилваше опасността.

Сега въпросът бе дали да останат на кораба, или да установят лагер на Земята на Крал Уилям с мисълта в най-скоро време да потеглят на юг, към реката на Бак.

На следващия ден Крозиър започна да прави планове за евакуацията.

* * *

Преди залеза и спирането им за вечеря колоната от шейни се натъкна на дупка в леда. Спряха се, и петте шейни с впрегнатите в хамутите мъже се наредиха около ямата. Черният кръг дълбоко долу беше първата открита вода, която виждаха за последните двайсет месеца.

— Миналата неделя, когато теглехме пинасите към лагера, това го нямаше тук, капитане — каза морякът Томас Тадман. — Виждате ли колко близо минават следите до дупката? Със сигурност щяхме да я забележим. Тук нямаше нищо.

Крозиър кимна. Това не беше обикновена полиня — руската дума за онези редки отвори в паковия лед, които не замръзват през цялата година. Тук ледът беше дебел повече от десет фута — не толкова, колкото натрупалия се около „Ужас“ паков лед, но въпреки това достатъчно дебел, за да може върху него да се построи лондонска сграда, — ала никъде наблизо не се забелязваха следи от разместени ледени плочи или пукнатини. Сякаш някой или нещо беше взел гигантски леден трион от ония, каквито имаха на двата кораба, и беше изрязал идеално кръгла дупка в леда.

Но корабните триони не можеха да изрежат дупка в десетфутов лед.

— Бихме могли да вечеряме тук — предложи Томас Бланки. — Да похапнем на морския бряг, така да се каже.

Мъжете поклатиха глави. Крозиър се съгласи с тях — зачуди се дали и останалите изпитват същата смутна тревога, която предизвиква у него видът на идеално кръглата дълбока яма и черната вода на дъното й.

— Ще направим почивката след около час — каза той. — Лейтенант Литъл, нека вашата шейна поеме водачеството.

Двайсетина минути по-късно, когато слънцето се беше скрило зад хоризонта с почти тропическа внезапност и звездите вече трептяха и проблясваха в студеното небе, редниците Хопкрафт и Пилкингтън, които изпълняваха функцията на ариергард, дотичаха до вървящия край последната шейна Крозиър.

— Капитане — прошепна Хопкрафт, — нещо върви след нас.

Крозиър извади медния си далекоглед от привързания му върху шейната калъф и се спря за малко заедно с двамата мъже, докато шейните продължиха да се отдалечават в сгъстяващия се мрак, хрущейки с плъзгачите си в снега.

— Ето там, сър — каза Пилкингтън, сочейки със здравата си ръка. — Може би е излязло от онази дупка в леда, капитане, не мислите ли? Двамата с Боби смятаме, че сигурно така е станало. Може би просто се е крило в черната вода под леда, изчакало ни е да го подминем и после е тръгнало след нас. А може и да се е надявало, че ще спрем там. Как мислите, сър?

Крозиър не отговори. Той успя да зърне през далекогледа нещо, едва различимо в стопяващата се светлина. Струваше му се бяло, но само защото силуетът му се бе очертал за кратко на фона на буреносните облаци, събиращи се в тъмното нощно небе на северозапад. Когато създанието се изравни с върховете на глетчерите и с ледените блокове, покрай които бе преминала колоната от шейни само двайсетина минути по-рано, беше по-лесно да се оценят огромните му размери. Въпреки че се движеше на четири крака, то беше по-високо от Магнъс Менсън. За толкова масивно същество то се придвижваше леко — движенията му се отличаваха повече с лисича грация, отколкото с мечешка тромавост. Опитвайки се да стабилизира далекогледа под поривите на засилващия се вятър, Крозиър видя как тварта се надигна и тръгна на два крака. Така се придвижваше малко по-бавно, но все пак по-бързо от хората, които теглеха тежащите до две хиляди фунта шейни. Сега то се извисяваше над глетчерите, чиито върхове Крозиър не би могъл да стигне дори с вдигната ръка, в която държи далекогледа.

След това стана тъмно и той вече не различаваше съществото на фона на торосите и ледените върхове. Заедно с морските пехотинци капитанът настигна колоната от шейни и прибра далекогледа в калъфа му, докато мъжете наблягаха върху ремъците, пръхтяха, пъшкаха и дърпаха.

— Стойте по-близо до шейните, постоянно поглеждайте назад и дръжте оръжията си в готовност — каза тихо Крозиър на Пилкингтън и Хопкрафт. — Никакви фенери. Трябва да разчитате само на зрението си в тъмното. — Обемистите фигури на пехотинците кимнаха и се върнаха най-отзад. Крозиър забеляза, че охранителите пред първата шейна са запалили фенерите си. Той вече не виждаше мъжете, а само кръговете светлина, обрамчени с ореоли от ледени кристали.