Ужас

Капитанът извика Томас Бланки при себе си. Дървеният крак освобождаваше мъжа от задължението да дърпа шейна, въпреки че дървената обувка беше грижливо обкована с пирони и клинове против плъзгане по леда. Ампутираният до коляното крак просто не осигуряваше на Бланки достатъчно опора и сила, за да може да тегли шейната. Но всички знаеха, че скоро силата на ледовия лоцман щеше да влезе в употреба, ако не физическата, то умствената — познаването на условията в ледовете можеше да се окаже жизненоважно, ако през следващите седмици или месеци се натъкнат на проходи в леда и се наложи да спуснат лодките от лагера „Ужас“ във водата.

Сега Крозиър използва Бланки като куриер.

— Господин Бланки, ще бъдете ли така любезен да отидете напред и да съобщите на моряците, които сега не теглят шейните, че няма да спираме за храна? Нека извадят студено говеждо и сухари от съответните сандъци и да ги раздадат на морските пехотинци и на хората във впряговете, като им предадат, че всички трябва да се хранят в движение и да пият от бутилките с вода, които носят под дрехите си. Освен това, ако обичате, помолете охранителите ни да държат оръжията си в готовност. Може би ще пожелаят да свалят горните си ръкавици.

— Да, капитане — каза Бланки и се изгуби в сумрака. Крозиър чуваше хрущенето на снега под подкованата му с пирони дървена обувка.

Капитанът знаеше, че до десет минути всички участници в похода ще разберат, че тварта от ледовете ги преследва и скъсява разстоянието помежду им.

35. Ървинг

69°37’42’’ северна ширина, 98°40’58’’ западна дължина

24 април 1848 г.

Въпреки че Джон Ървинг беше болен и изнемощял от глад, венците му кървяха и два от зъбите му се клатеха, и бе толкова уморен, че едва се държеше на краката си, това беше един от най-щастливите дни в живота му.

През целия този ден, както и през вчерашния, той и Джордж Хенри Ходжсън — стари приятели от учебния артилерийски кораб „Ексълънт“ отпреди тази експедиция — възглавяваха отряди, излезли да ловуват и да проучат внимателно околността. За пръв път по време на тази експедиция, прокълната да бездейства и да мръзне цели три години, трети лейтенант Джон Ървинг се чувстваше истински изследовател.

Наистина островът, чиято източна част той изследваше — същата тази Земя на крал Уилям, където беше дошъл с лейтенант Греъм Гор преди малко повече от единайсет месеца, — не струваше пукнат грош, със замръзналата си чакълеста почва и ниските си хълмове, никой от които не се издигаше на повече от двайсетина фута над морското равнище, обитаван само от виещи ветрове и дълбоки снежни преспи, но Ървинг все пак го изследваше. Тази сутрин вече беше видял неща, които нито един бял човек — а може би и изобщо нито един човек на планетата — не беше виждал. Разбира се, ставаше въпрос само за още ниски хълмове от замръзнал чакъл и още преспи от лед и сняг, а не дори за следи от полярна лисица или мумифициран пръстенчат тюлен, но все пак това си беше негово откритие: двайсет години по-ранно сър Джеймс Рос беше преминал с отряда си с шейна през северния бряг на острова в посока Виктъри Пойнт, но именно Джон Ървинг — произхождащ от Бристол, а по-късно станал жител на Лондон — беше първият изследовател на вътрешността на Земята на крал Уилям.

Ървинг не би имал нищо против тази вътрешност да бъде наречена „Земята на Ървинг“. Защо не? Носът недалеч от лагера „Ужас“ вече от двайсет години носеше името на съпругата на сър Джон, лейди Джейн Франклин, а какво беше направила тя, за да заслужи такава чест, освен че се беше омъжила за дебел, плешив старец?

Различните отряди с шейни вече започваха да се усещат като отделни общности. Затова предишния ден Ървинг беше извел отряда си от шестима души на лов, докато Джордж Ходжсън бе отишъл със своите хора на разузнаване из острова съгласно разпорежданията на капитан Крозиър. Ловците на Ървинг не бяха намерили нито една животинска следа в снега.

Лейтенантът трябваше да признае, че тъй като предишния ден всичките му хора бяха въоръжени с пушки или мускети (самият Ървинг тогава, както и днес, носеше само пистолет в джоба на шинела си), имаше моменти, в които изпитваше лека тревога при мисълта за помощник-калафатника Хики, крачещ зад него с оръжие в ръка. Разбира се, нищо не се беше случило. Сега, когато Магнъс Менсън беше на кораба, на двайсет и пет мили разстояние оттук, Хики се държеше с Ървинг, Ходжсън и останалите офицери не просто учтиво, а даже почтително.