Ужас

Това напомни на Джон Ървинг как в родния му дом в Бристол учителят разделяше него и братята му един от друг, когато станеха твърде шумни по време на дългите, скучни уроци. Той просто слагаше момчетата в различни стаи на старото имение и водеше уроците с всеки поотделно, като минаваше от една стая в друга на старото крило на втория етаж, при което украсените му с токи обувки с високи токове кънтяха по старите дъбови дъски на пода. Джон и братята му Дейвид и Уилям — които доставяха такива проблеми на господин Кандрие, когато бяха тримата заедно — ставаха почти плахи, когато останеха насаме с бледия висок и слаб учител с бяла перука. На Ървинг никак не му се искаше да моли Крозиър да остави Менсън на кораба, но сега беше доволен, че го е направил. Още повече че капитанът не го беше попитал за причината за молбата му; Ървинг така и не беше разказал на Крозиър за сцената между помощник-калафатника и огромния моряк, на която беше станал свидетел онази нощ в трюма.

Ала през днешния ден той не се притесняваше за Хики или по какъвто и да било друг повод. Единственият човек с оръжие в разузнавателния отряд освен самия Ървинг беше Едуин Лорънс, който носеше мускета си. Упражненията по стрелба край подредените в редица лодки край лагера „Ужас“ бяха показали, че Лорънс е единственият човек в отряда, способен да стреля прилично с мускет, така че днес той ги охраняваше. Останалите носеха със себе си само преметнатите през рамо раници, ушити от корабни платна. Старшината на бака Рубен Мейл, страшно находчив човек, беше поработил здравата заедно със стария шивач на платна Мъри, за да изготви такива раници за всички мъже, така че моряците, естествено, ги нарекоха „мъжки чанти“60. Хората носеха в мъжките си чанти своите оловни или калаени бутилки с вода, сухари и сушено свинско, по една голднърова консерва за извънредни случаи, още някой допълнителен пласт дрехи, телените очила, изработени по нареждане на Крозиър за предпазване от слънчевата светлина, допълнителни барут и куршуми за в случай че се наложи да ловуват, и спални чували, в които да спят, ако по някаква причина не успеят да се върнат в лагера и се наложи да си направят бивак през нощта.

Тази сутрин Ървинг и отрядът му бяха вървели из вътрешността на острова повече от пет часа. Когато можеха, се стараеха да се придържат към ниските каменисти възвишения — там духаше по-силен и по-студен вятър, но беше по-лесно да се върви, отколкото по запълнените със сняг и лед низини. Засега не бяха видели нищо, което да повиши шансовете за оцеляване на експедицията — нито дори зелени лишеи или оранжев мъх върху скалите. От книгите, прочетени в библиотеката на „Ужас“ — включително две произведения на самия сър Джон Франклин, — Ървинг знаеше, че изгладнели хора могат да си варят супа от мъх и лишеи. Много изгладнели хора.

Когато изследователският им отряд се спря, за да изяде студения си обяд, да се напие с вода и да поотдъхне в една защитена от вятъра низина, Ървинг временно предаде командването на гротмарсовия старшина Томас Фар, а самият той се отдели от отряда. Казваше си, че хората са измъчени от тежките походи с шейни през последните няколко седмици и имат нужда от почивка, но всъщност самият той се нуждаеше от уединение.

Ървинг каза на Фар, че ще се върне след час, и за да е сигурен, че няма да де изгуби, ще се спуска често до навяния от вятъра сняг по склоновете и ще оставя там следи от ботушите си, по които да се върне след това или които да бъдат използвани от останалите, за да го намерят, ако се забави. Докато крачеше на изток в блажена самота, той си похапваше един твърд сухар, усещайки колко силно са се разклатили двата му зъба. Когато извади сухара от устата си, видя, че по него има кръв.

Въпреки постоянния глад напоследък Ървинг беше изгубил апетит.

След като прегази поредната снежна падина и започна да се изкачва по замръзнал каменист склон към върха на поредния ветровит нисък хълм, той внезапно се спря.

По обширната заснежена долина отпред се движеха черни точки.

Ървинг свали със зъби горните си ръкавици и бръкна в раницата си, за да извади красивия си месингов далекоглед, подарък от чичо му по случай постъпването във военноморския флот. Не допря окото си до окуляра, за да не залепне далекогледът за веждите и бузите му, а така беше трудно да фокусира образа, дори като държи уреда с двете си длани. Ръцете му трепереха.

Това, което лейтенантът беше взел за малко стадо животни с козина, всъщност се оказа група от хора.

Ловният отряд на Ходжсън?

Не. Крачещите бавно през долината фигури бяха облечени с тежки кожени парки, подобни на онази, която носеше Безмълвната дама. Освен това бяха десет на брой — а Джордж беше взел само шестима души със себе си. И беше тръгнал с отряда си на юг покрай брега, а не към вътрешността на острова.

А и тази група беше с малка шейна. Отрядът на Ходжсън не беше взел със себе си шейна. И изобщо в лагера „Ужас“ нямаше толкова малки шейни.