Ужас

Няколко пъти през този ден водещата шейна, обикновено тази на Крозиър или лейтенант Литъл, губеше следата на предишните отряди с шейни и се налагаше всички да спрат за известно време — между няколко минути и половин час, — докато няколко мъже, завързани един за друг с въже, за да не се изгубят във виелицата, бродеха наляво и надясно от погрешния курс, търсейки плитките следи в леда, които бързо биваха засипвани от снега.

Да загубят пътя в средата на разстоянието би означавало не само загуба на време, но можеше да им струва и живота.

Някои от отрядите с шейни, каращи по-тежки товари, бяха преодолявали по-рано през пролетта тези девет мили сравнително равен лед за по-малко от дванайсет часа и бяха пристигали в морски лагер „Две“ само няколко часа след залез-слънце. Отрядът на Крозиър се добра дотам много след полунощ и едва не пропусна самия лагер. Ако Магнъс Менсън — чийто слух беше не по-малко необичаен, отколкото размерите му и ниската му интелигентност — не беше чул плющенето на платнищата на вятъра далеч вляво, те щяха да отминат покрай своето убежище и покрай склада си за хранителни запаси.

Духалият все по-силно и по-силно през целия ден вятър беше нанесъл големи щети на морски лагер „Две“. Пет от осемте палатки бяха отнесени в тъмнината — макар да бяха закрепени здраво за леда чрез дълбоко забити клинове — или просто бяха разкъсани на парчета. Изгладнелите и изтощени мъже успяха да разпънат две от трите палатки, взети от морски лагер „Едно“, и четирийсет и шестте мъже, на които им беше напълно удобно, но доста тясно в осем палатки, се натъпкаха в само пет.

За мъжете, на които им беше ред да дежурят през тази нощ — шестнайсет души от четирийсет и шестте, — вятърът, снегът и студът се превърнаха в същински ад. Самият Крозиър стоя на пост между два и четири часа през нощта. Той предпочете да се възползва от възможността да се раздвижи, тъй като така или иначе не можеше да заспи от студ в едноместния си спален чувал, дори и в претъпканата тясна палатка.

Последният ден на похода беше най-тежкият.

Вятърът стихна малко преди ставането на мъжете в пет часа сутринта, но радостта от перспективата да видят ясно небе беше помрачена от рязкото падане на температурата с поне трийсет градуса. Лейтенант Литъл измери температурата в шест часа сутринта и установи, че е минус шейсет и четири градуса61.

„Това са само осем мили — не спираше да си повтаря Крозиър през този ден, докато крачеше в хамута. Знаеше, че всички останали си мислят същото. — Днес милите са само осем, с цяла миля по-малко от ужасния преход вчера.“

Когато още няколко души се строполиха, болни или изнемощели, Крозиър нареди на охранителите да сложат винтовките, мускетите и пушките си по шейните и да се впрегнат в хамутите веднага щом слънцето се покаже. Всеки, способен да върви, щеше да участва в тегленето.

Останали без охрана, те разчитаха на това, че денят е ясен. Кафявото петно на Земята на крал Уилям се появи пред тях заедно с изгрева; стената от високи айсберги и струпванията от крайбрежен лед покрай нея блестяха в далечината под слабите, студени слънчеви лъчи като бариера от натрошено стъкло — ясната светлина беше залог, че хората няма да изгубят следите от предишните отряди с шейни и че тварта от ледовете няма да се промъкне към тях незабелязано.

Ала съществото продължаваше да бъде някъде там. Те го виждаха — малко петънце югозападно от тях, придвижващо се значително по-бързо, отколкото успяваха впрегнатите в хамутите мъже.

Няколко пъти през деня Крозиър или Литъл се измъкваха от впряга, вадеха далекогледите от раниците си и се взираха в създанието.

То се намираше на поне две мили от тях и се придвижваше на четири крака. От такова разстояние спокойно можеше да мине за някоя бяла мечка, много от които бяха успели да убият през последните три години. Но не и след като се изправи на задните крака и не започна да души въздуха, вперило поглед в тяхна посока.

„То знае, че сме напуснали корабите — мислеше си Крозиър, докато наблюдаваше през очукания и издраскан за толкова години използване месингов далекоглед. — Знае накъде сме тръгнали. И иска да се добере дотам преди нас.“

Вървяха през целия ден, като се спряха само по залез-слънце в ранния следобед, за да изядат замръзналото съдържание на консервените си кутии. Осоленото свинско и коравите сухари отдавна бяха свършили. Ледените стени, отделящи Земята на крал Уилям от паковия лед, блестяха като град с десет хиляди газови лампи в минутите преди тъмнината да се разстеле по небето като разсипано мастило.

Оставаше им да изминат още четири мили. Сега в шейните лежаха осем души, трима от които — изгубили съзнание.