Ужас

Всички мъже бяха ниски — най-високият от тях стигаше едва до брадичката на стройния лейтенант. Качулките на двамина бяха свалени, разкривайки рошави черни коси, но всички останали мъже се бяха вторачили в него от дълбините на качулките си. Някои от качулките бяха от гъста и бяла козина — Ървинг сметна, че е от арктическа лисица, — а други бяха по-тъмни и четинести, като от росомаха.

Всички мъже с изключение на момчето носеха оръжия — или харпун, или късо копие с каменен или костен накрайник, но когато Ървинг се приближи и показа празните си ръце, насочените към него копия се отместиха. Ескимоските мъже — ловци, реши Ървинг — стояха спокойно, с разтворени крака, отпуснали ръцете с оръжията, а старецът отзад придържаше шейната, беше привлякъл и момчето близо до себе си. Шейната беше много по-къса и по-лека дори от най-малките шейни на „Ужас“, а в хамута й бях впрегнати шест кучета, които лаеха и ръмжаха, оголили злобно зъби, докато старецът не ги усмири с резбованата си тояжка.

Докато се опитваше да съобрази как да общува с тези странни хора, Ървинг продължаваше да се чуди на дрехите им. Парките на мъжете бяха по-къси и по-тъмни, отколкото на Безмълвната дама или на покойния й спътник, но също кожени. Лейтенантът реши, че може да са от елени или лисици, но стигащите до коленете панталони определено бяха от бели мечки. Някои от високите ботуши на ескимосите изглеждаха сякаш са също от еленова кожа, но други бяха по-гладки и еластични. От тюлени? Или пак от еленова кожа, но обърната наопаки?

Ръкавиците им определено бяха от тюленова кожа и изглеждаха по-топли и по-меки от собствените ръкавици на Ървинг.

Лейтенантът се вгледа внимателно в шестимата по-млади мъже, опитвайки се да разбере кой е водачът им, но това не стана ясно по вида им. Освен стареца и момчето само още един ескимос се открояваше сред останалите — по-възрастният от мъжете с непокрита глава, който носеше лента от бяла еленова кожа със сложна шарка, тънък колан, на който висяха множество странни предмети, и някаква кесийка, закачена на врата му. Обаче това не беше някакъв простичък амулет като онзи, който носеше на гърдите си Безмълвната дама.

„Безмълвна, как ми се иска да беше тук“ — помисли си Джон Ървинг.

— Приветствам ви — каза той и докосна гърдите си с облечения си в ръкавица палец. — Трети лейтенант Джон Ървинг от кораба на Нейно величество „Ужас“.

Мъжете размениха няколко приказки помежду си. Ървинг дочу думи като каблуна, кавак и миягорток, но, разбира се, нямаше ни най-малка представа какво означават.

По-възрастният мъж с непокритата глава, кесийката и колана посочи към Ървинг и каза:

— Пийфиксак!

Някои от по-младите мъже поклатиха глави. Ако това беше някакъв неодобрителен епитет, Ървинг се надяваше, че останалите са го отхвърлили.

— Джон Ървинг — повтори той, отново докосвайки гърдите си.

— Сиксам йеуа? — каза мъжът срещу него. — Суигне!

Ървинг можеше единствено да кимне в отговор. Той докосна гърдите си отново.

— Ървинг.

После посочи гърдите на мъжа с въпросително изражение.

Мъжът се вторачи към него от вътрешността на качулката си.

Отчаян, лейтенантът посочи кучето най-отпред във впряга, което продължаваше да лае и да ръмжи, удържано и удряно здравата от стареца до шейната.

— Куче — каза Ървинг. — Куче.

Ескимосът, застанал най-близо до Ървинг, се разсмя.

— Кимик — изрече той отчетливо, също посочвайки кучето. — Тунок.

Макар и премръзнал, Ървинг почувства как из тялото му се разлива топлина. Беше постигнал някакъв напредък. Ескимоската дума за косматите кучета, които използваха във впряговете си, беше кимик или тунок, или и двете. Лейтенантът посочи шейната им.

— Шейна — изрече той решително.

Десетимата ескимоси се вторачиха в него. Младата жена прикри лице с ръкавиците си. Челюстта на старицата увисна и Ървинг успя да види, че тя има точно един зъб в устата си.

— Шейна — повтори той.

Шестимата мъже, застанали най-отпред, се спогледаха. Най-накрая събеседникът на Ървинг до този момент каза:

— Каматик?

Ървинг кимна радостно, макар че нямаше никаква представа дали наистина са започнали да комуникират помежду си. Мъжът можеше просто да го е попитал дали желае да го нацелят с харпуна. И все пак младият лейтенант неволно се усмихна. Почти всички ескимоси — без момчето, стареца, продължаващ да бие кучето, и мъжа без качулка, с кесийката и колана — се усмихнаха в отговор.

— Вие случайно не говорите ли английски? — попита Ървинг, съзнавайки, че малко е позакъснял с този въпрос.

Ескимосите го гледаха, усмихваха се и мълчаха.

Ървинг повтори въпроса на училищния си френски и на ужасния си немски.

Ескимосите продължаваха да се усмихват и да се взират в него.

Ървинг приклекна и шестимата мъже също наклякаха. Те не искаха да сядат на вледенената земя, въпреки че наблизо имаше няколко удобни камъка. След толкова месеци, прекарани в студа, Ървинг много добре ги разбираше. Той все така искаше да узнае нечие име.

— Ървинг — каза той, докосвайки отново гърдите си. После посочи към най-близкия мъж.