Ужас

— Инук — каза мъжът, докосвайки гърдите си. Той свали ръкавицата си със зъби и вдигна дясната си ръка. Двата й най-малки пръсти липсваха. — Тикеркат — рече мъжът и отново се усмихна.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Инук — каза Ървинг. — Или господин Тикеркат. Много ми е приятно да се запознаем.

Той реши, че едно реално общуване не може да мине без езика на жестовете и посочи на северозапад, откъдето беше дошъл.

— Имам много приятели — каза той уверено, сякаш изречените думи щяха да му осигурят безопасност сред тези диваци. — Два големи кораба. Два… кораба.

Повечето от ескимосите погледнаха нататък, накъдето сочеше Ървинг. Господин Инук леко се намръщи.

— Нанук — рече мъжът тихо, после поклати глава, сякаш поправяйки се, и добави: — Торнарсук.

При тази дума всички останали извърнаха поглед или наведоха глави сякаш в знак на почит или от страх. Но лейтенантът беше сигурен, че тези чувства не са предизвикани от мисълта за двата кораба или за групата бели мъже.

Ървинг облиза кървящите си устни. По-добре щеше да е да започне да търгува с тези хора, вместо да завързва по-продължителен разговор. Бавно, за да не подплаши някой от тях, той бръкна в кожената си раница, за да види няма ли да се намери там някое лакомство или дрънкулка, която да може да предложи на ескимосите за подарък.

Не намери нищо. Вече беше изял парчето осолено свинско и стария сухар, които беше взел за деня. Тогава нещо лъскаво и интересно…

В раницата бяха само съдраните му пуловери, чифт миризливи резервни чорапи и скъсан парцал, който беше взел за в случай че му се наложи да ходи по нужда. В този момент Ървинг горчиво съжали, че е дал ориенталската си копринена кърпичка на Безмълвната дама — където и да се намираше тя сега. Девойката се бе измъкнала от лагера „Ужас“ на втория си ден тук и оттогава не се беше появявала. Той знаеше, че червено-зелената копринена кърпичка щеше да се хареса на тези местни жители.

После студените му пръсти докоснаха закръгления месингов далекоглед.

Сърцето му подскочи радостно, а после се сви от болка. Далекогледът беше може би най-ценната му вещ — последният подарък от чичо му, преди този добър човек да почине внезапно от сърдечен пристъп.

Леко усмихвайки се на гледащите го с очакване ескимоси, той бавно измъкна инструмента от раницата. Забеляза, че мургавите мъже стиснаха по-здраво своите копия и харпуни.

* * *

Десет минути по-късно цялото ескимоско семейство, или клан, или племе, се беше събрало около Ървинг като ученици около любимия си учител. Всички те — дори недоверчивият по-възрастен мъж с лентата, колана и кесийката — поглеждаха един след друг през далекогледа. Дори двете жени изчакаха реда си — Ървинг позволи на господин Инук Тикеркат, новия си приятел посредник, да даде месинговия инструмент на кикотещите се девойка и старица. Старецът, който удържаше шейната, също дойде да погледне и възкликна смаяно, докато жените припяваха:

ай йе йя йя на
йе хе йе йе ий е йя кана
ай йе ий ят яна

Ескимосите възторжено гледаха един към друг с далекогледа, отстъпваха назад изумени и се заливаха от смях при вида на уголемените лица. После мъжете, бързо научили се как да фокусират образа, започнаха да насочват уреда към по-далечни скали, облаци и хълмове. Когато Ървинг им показа как могат да обърнат тръбата и да накарат всичко да се смали, малката долина се огласи от смеха и радостните възгласи на всички.

Накрая Ървинг отказа да си вземе далекогледа, а го сложи в ръцете на господин Инук Тикеркат и се опита да му обясни с езика на жестовете, че това е подарък.

Смехът секна и всички го погледнаха със сериозни изражения. Ървинг за миг се запита дали не е нарушил някакво табу, дали не ги е оскърбил по някакъв начин, но после се досети, че просто ги е поставил в затруднено положение — беше им подарил нещо прекрасно, а те нямаха нищо, които да му дадат в замяна.

Инук Тикеркат се посъветва с останалите ловци, а после се обърна към Ървинг и направи съвсем недвусмислена пантомима — вдигна ръка към устата си, а после потърка корема си.

За един ужасен момент Ървинг реши, че събеседникът му го моли за храна — каквато лейтенантът нямаше, — но когато се опита да обясни този факт, ескимосът поклати глава и повтори жестовете си. Внезапно Ървинг осъзна, че го питат дали той не е гладен.

С просълзени очи — от порив на вятъра или просто от облекчение — Ървинг повтори жестовете и закима енергично. Инук Тикеркат го хвана за рамото и го поведе към шейната. „С каква дума я нарекоха?“ — запита се Ървинг.

— Каматик? — каза той на висок глас веднага щом се сети.

— Ий! — възкликна господин Тикеркат одобрително. Прогонвайки с ритник ръмжащите кучета, той махна дебелата кожа, покриваща шейната. Отдолу бяха натрупани купчини прясно месо и риба.