Ужас

А сега Томас Фар и останалите бяха дошли да го търсят в тази долина, следвайки дирите му в снега. Човекът, мярнал се на върха на хълма, се беше спуснал от обратната му страна — може би изплашен при вида на десетимата непознати в долината или притесняващ се да не би той да изплаши тях с появата си? — но Ървинг бе успял да види развяващия се от вятъра шинел на човека, както и уелската перука и шала му и знаеше, че един от проблемите му е разрешен.

Ако не успееше да уговори Тикеркат и останалите да дойдат с него — а убеждаването на възрастния шаман Асияюк можеше да се окаже проблем, — той можеше да остане с още няколко души от отряда си при ескимосите тук, в долината, и да ги убеди да не си тръгват — чрез разговори и други подаръци, каквито несъмнено щяха да се намерят в раниците на другарите му — докато най-бързият моряк се върне до брега, за да доведе капитан Фицджеймс и още хора на това място.

„Не мога да им позволя да си тръгнат. Тези ескимоси може да решат всичките ни проблеми. Те може да са нашето спасение.“

Сърцето на Ървинг биеше бясно.

— Всичко е наред — каза той на Тикеркат и останалите с най-спокойния и уверен тон, на който беше способен. — Това са просто мои приятели. Добри хора. Няма да ви навредят. Имаме само една винтовка със себе си и ще я оставим там. Всичко е наред. Просто мои приятели, с които ще ви е приятно да се запознаете.

Ървинг знаеше, че ескимосите не разбират нито дума, но продължаваше да говори със същия успокоителен тон, с който в семейните си конюшни в Бристол би се опитал да усмири уплашен жребец.

Няколко от ловците вдигнаха от снега своите копия и харпуни, но Амарук, Тулугак, Талириктуг, Итуксук, момчето Кайорангуак, старецът Крингмулуарюк и даже навъсеният шаман Асияюк гледаха въпросително Тикеркат. Двете жени престанаха да дъвчат и тихо отстъпиха зад мъжете.

Тикеркат погледна към Ървинг. Очите на ескимоса внезапно потъмняха и започнаха да изглеждат много чужди на младия лейтенант. Изглежда, мъжът очакваше някакво обяснение.

— Кат-сийт? — попита той тихо.

Ървинг протегна напред разтворените си длани в успокоителен жест и се усмихна възможно най-непринудено.

— Просто приятели — каза той, също тихо. — Няколко приятели.

Лейтенантът хвърли поглед към билото на хълма. Там все още не се появяваше никой на фона на синьото небе. Ървинг се уплаши, че човекът, дошъл за него, може да се уплаши от струпването на хора в долината и да си тръгне. Не беше сигурен колко време може да чака тук… колко време ще може да задържи Тикеркат и хората му на това място, преди те да побегнат.

Въздъхна дълбоко и осъзна, че трябва да настигне човека, да го успокои, да му обясни ситуацията и да го изпрати да доведе Фар и останалите възможно най-бързо. Не можеше да чака повече.

— Моля ви, стойте тук — каза Ървинг. Той остави кожената си раница на снега до Тикеркат в опит да му покаже, че ще се върне скоро. — Моля ви, почакайте тук. Ей сега се връщам. Даже няма да се скрия от погледа ви. Моля ви, останете.

Той осъзна, че прави с ръцете си такива жестове, сякаш ги умолява да седнат — сигурно по същия начин би увещавал едно куче.

Тикеркат не седна и не отговори, но продължаваше да стои неподвижно на мястото си, докато Ървинг бавно отстъпваше назад.

— Ей сега се връщам! — извика лейтенантът. Той се обърна и побягна по ледения сипей, а после — нагоре по склона, към билото на хълма.

Задъхан от усилието, на върха той се обърна назад и погледна надолу.

Десетте фигури, лаещите кучета и шейната си стояха по местата.

Ървинг им помаха с ръка, показа им с жестове, че скоро ще се върне, и започна бързо да се спуска от другата страна на хълма, готов да закрещи сред отдалечаващия се моряк.

На двайсет фута по-надолу по северозападния склон на хълма Ървинг видя нещо, което го накара да се закове на място.

Едно дребно човече, напълно голо, ако не се броят ботушите му, танцуваше около голям камък с купчина дрехи върху него.

„Леприкон“ — помисли си Ървинг, спомняйки си разказите на капитан Крозиър. Гледката му се струваше абсолютно безумна. Явно днес беше ден за странни видения.

Той се приближи и видя, че танцуващият около камъка не е леприкон, а помощник-калафатникът. Мъжът припяваше някаква моряшка песничка, докато танцуваше и правеше пируети. Ървинг не можеше да не забележи мръснобялата бледност на настръхналата кожа на дребния мъж, стърчащите му ребра, факта, че е обрязан, и колко нелепо изглеждат белите бузи на задника му по време на пируетите му.

Лейтенантът се приближи, клатейки невярващо глава. Не беше в настроение да се смее, но все още беше обхванат от радостна възбуда заради намирането на Тикеркат и останалите. Попита:

— Господи Хики, какво, по дяволите, си мислите, че правите?

Помощник-калафатникът престана с пируетите си. Той вдигна мършавия си пръст към устните си, сякаш правейки знак на лейтенанта да замълчи. После се обърна и показа на Ървинг задника си, докато се навеждаше над купчината дрехи върху камъка.