Ужас

— Да, капитане. Това и правихме почти цялата сутрин. Не намерихме дори заешки следи в снега по крайбрежието, сър, а не можехме да излезем върху замръзналото море заради високите айсберги, които са се струпали покрай крайбрежния лед. Затова около десет часа поехме към вътрешността на острова с надеждата да намерим следи от някой елен, или лисици или мускусен бик, или някакво друго животно.

— Но не намерихте нищо?

— Не, сър. Натъкнахме се на следи от около десетина души, обути в ботуши от ескимоски тип. Както и на следите от шейната и кучетата им.

— И тръгнахте по следите на северозапад, вместо да продължите да ловувате?

— Да.

— Кой взе това решение, втори лейтенант Ходжсън? Вие или сержант Тоузър, който е втори по старшинство във вашия отряд?

— Аз, сър. Аз бях единственият офицер там. Аз взех това и всички останали решения.

— Включително окончателното решение за нападението над ескимосите?

— Да, сър. Наблюдавахме ги около минута от хълма, където горкият Джон беше убит и изкормен, и… е, вие сам знаете какво са му причинили, капитане. Диваците изглеждаха така, сякаш се готвеха да си тръгнат, да се отправят на югозапад. Тогава решихме да ги нападнем с всички сили.

— С колко оръжия разполагахте, лейтенант?

— В нашия отряд имаше три винтовки, две пушки и два мускета. В групата на лейтенант Ървинг имаше само един мускет. А, да, и пистолетът, който взехме от джоба на Джон… на лейтенант Ървинг.

— Ескимосите са оставили оръжието в джоба му? — попита Крозиър.

Ходжън замълча за момент, сякаш досега не се беше замислял над това.

— Да, сър.

— Беше ли взето нещо от личните му вещи?

— Да, сър. Господин Хики ни съобщи, че е видял как ескимосите отнемат от Джон… лейтенант Ървинг… далекогледа му и кожената раница, преди да го убият на хълма, сър. Когато ние се изкачихме там, аз видях през собствения ми далекоглед как местните ровят из раницата му и си подават далекогледа един на друг долу в долината, където сигурно се бяха спрели, след като са го убили и… осакатили.

— Имаше ли някакви следи?

— Простете, сър?

— Следи… от ескимосите… които да водят от мястото, където сте намерили тялото на лейтенанта, надолу по склона към долината, където ескимосите са ровели из вещите му?

— Ъъъ… да, сър. Така мисля, капитане. Искам да кажа, че си спомням тънката линия от следи, които тогава си мислех, че са само от Джон, но там сигурно е имало и техни. Сигурно са се изкачвали нагоре и са се спускали по склона в редица, капитане. Господин Хики каза, че са били наобиколили Джон, когато му прерязали гърлото и… направили останалите неща, сър. Каза, че не са били всичките… жената и момчето сигурно са останали долу, може би… но там били шестима или седмина диваци. Ловците, сър. По-младите мъже.

— А старецът? — попита Крозиър. — Доколкото разбирам, накрая сред убитите е имало и беззъб старец.

Ходжсън кимна.

— Беше му останал само един зъб, капитане. Не мога да си спомня дали господин Хики каза, че старецът също е бил част от групата, която е убила Джон.

— Как така първо сте се срещнали с групата на господин Фар — с разузнавателния отряд на лейтенант Ървинг, — щом сте следвали следите на ескимосите на север, лейтенант?

Ходжсън кимна бързо, сякаш изпитваше облекчение от това, че му е зададен въпрос, на който може да отговори с увереност.

— Изгубихме следите на местните и шейните някъде на около една миля южно от мястото, където лейтенант Ървинг беше нападнат. Сигурно са се движели на изток, преминали са ниските възвишения, които са частично покрити с лед, но иначе са каменисти, сър… нали знаете, замръзналият чакъл. Не можахме да открием нито човешки, нито кучешки следи в долината, затова продължихме на север, накъдето смятахме, че са се отправили ескимосите. Спуснахме се по един от хълмовете и открихме групата на Томас Фар — разузнавателния отряд на Джон, — която тъкмо привършваше обяда си. Само минута-две по-рано господин Хики се беше върнал и беше разказал какво е видял, и мисля, че ние доста уплашихме Томас и хората му… те ни взеха за ескимосите, които се връщат да ги нападнат.

— Не забелязахте ли нещо странно в поведението на господин Хики? — попита Крозиър.

— Странно ли, сър?

Крозиър чакаше безмълвно отговора.

— Ами… — продължи Ходжсън — той трепереше много силно. Като паралитик. И гласът му беше много възбуден, почти писклив. И той… ами той се смееше, сър. Кискаше се. Но това може да се очаква от човек, който току-що е видял онова, което бе видял господин Хики, нали, капитане?

— И какво е видял той, Джордж?

— Ами… — Ходжсън погледна надолу, за да се поуспокои. — Господин Хики беше разказал на гротмарсовия старшина Фар, а след това го повтори и пред мен, че тръгнал да търси лейтенант Ървинг и се изкачил на върха на хълма тъкмо навреме, за да види как шест или седем, или осем ескимоси крадат вещите на лейтенанта, пробождат го с ножовете си и го осакатяват. Господин Хики каза — той все още трепереше силно, сър, беше много разстроен, — че ги видял как отрязват интимните части на Джон.

— Вие сте видели тялото на лейтенант Ървинг само няколко минути по-късно, нали, лейтенант?