Ужас

40. Пеглър

69°37’42’’ северна ширина, 98°40’58’’ западна дължина

25 април 1848 г.

Когато мъглата се разсея, той видя, че от замръзналата земя се подава нещо, наподобяващо огромен човешки мозък — сиво, съставено от заплетени спирали, покрито с лъскава ледена кора.

Хари Пеглър осъзна, че вижда вътрешностите на Джон Ървинг.

— Това е мястото — каза Томас Фар, макар да не бе необходимо.

Пеглър се беше изненадал, когато капитанът му нареди да тръгне с него към мястото на убийството. Марсовият старшина не беше участвал в нито един от двата отряда — на Ървинг или на Ходжсън, — които бяха взели участие във вчерашните събития. Но после Пеглър видя останалите хора, които бяха избрани да потеглят на тази предутринна следствена експедиция: първи лейтенант Едуард Литъл, Том Джонсън (помощник-боцман и участник заедно с Крозиър в южната полярна експедиция), гротмарсовия старшина Фар, който беше участвал в събитията от предишния ден, доктор Гудсър, лейтенант Левеконт от „Еребус“, първи помощник-капитан Робърт Томас и охраната от четирима въоръжени морски пехотинци — Хопкрафт, Хийли и Пилкингтън под командването на капрал Пиърсън.

Хари Пеглър се надяваше, че не се ласкае с мисълта, че по някакви свои си причини капитан Крозиър беше избрал за този поход хора, на които се доверяваше. Недоволните и некадърните бяха останали в лагера „Ужас“; вечният смутител на спокойствието Хики ръководеше групата, която трябваше да изкопае гроба на лейтенант Ървинг за следобедната погребална церемония.

Отрядът на Крозиър напусна лагера много преди зазоряване и под светлината на фенерите потегли на югоизток по вчерашните следи, оставени от хората и ескимоската шейна, с която бе докарано тялото. На каменистите възвишения следите изчезваха, но после се откриваха лесно в заснежените долини. През нощта температурата се беше вдигнала поне с петдесет и пет градуса, достигайки нулата63 или дори положителни стойности, и над земята се спусна гъста мъгла. Хари Пеглър, който беше преживявал всякакви климатични условия в почти всички морета и океани, нямаше представа откъде се беше взела тази гъста мъгла, след като в радиус от стотици мили нямаше открита, незамръзнала вода. Сигурно ниските облаци, носещи се над повърхността на паковия лед, бяха навлезли над този забравен от Бога остров, чиято най-висока точка се издигаше само на няколко ярда над морското равнище. Изгревът на слънцето изобщо не приличаше на изгрев, а на смътно жълтеникаво сияние в кълбящата се около тях мъгла, което сякаш идваше от всички посоки.

Дузината мъже постояха известно време в мълчание на мястото на убийството. Там почти не беше останало нещо за гледане. Фуражката на Джон Ървинг беше отнесена от вятъра до близката скала и Фар я донесе. На заледените камъни се виждаше замръзнала кръв, а до тъмното петно лежеше купчината човешки вътрешности. И няколко парцала от разкъсани дрехи.

— Лейтенант Ходжсън, господин Фар — каза Крозиър, — когато господин Хики ви доведе тук, вие видяхте ли някакви следи от присъствието на ескимосите на това място?

Ходжсън изглеждаше объркан от въпроса. Фар отговори:

— Нищо освен кървавото им дело, сър. Допълзяхме до върха на хълма, погледнахме надолу в долината през далекогледа на господин Ходжсън и ги видяхме. Все още се биеха за далекогледа на Джон и останалата част от плячката.

— Видяхте ли ги да се бият помежду си? — попита рязко Крозиър.

Пеглър не си спомняше да е виждал своя капитан — или който и да е капитан, под чието командване беше служил някога — да изглежда толкова изморен. През последните дни и седмици очите на Крозиър бяха видимо хлътнали. Гласът му, винаги басов и заповеден, сега беше силно пресипнал. От очите му сякаш всеки момент щеше да потече кръв.

Напоследък Пеглър беше научил доста неща за кръвотечението. Още не бе казал на приятеля си Джон Бриджънс, но чувстваше остро симптомите на скорбута. Мускулите, с които някога се гордееше, постепенно атрофираха. Плътта му беше покрита със синини. През последните десет дни беше изгубил два зъба. Всеки път, когато чистеше останалите си зъби, по четката оставаше кръв. И всеки път, когато клякаше, за да се облекчи, той изкарваше кръв.

— Дали съм видял как ескимосите се бият помежду си? — повтори Фар. — Всъщност не, сър. Обаче се смееха и се бутаха. А двама от мъжете си дърпаха един друг от ръцете хубавия месингов далекоглед на Джон.

Крозиър кимна.

— Хайде да се спуснем в долината, господа.

Пеглър беше потресен при вида на кръвта. Досега никога не беше виждал място, където се е водила битка, дори незначителна схватка като тази, и макар да се беше подготвил вътрешно за вида на мъртвите тела, той не си беше представял колко червена ще изглежда пролятата кръв върху снега.

— Някой е бил тук — каза лейтенант Ходжсън.

— Какво имате предвид? — попита Крозиър.