Ужас

— Можете да го кажете на всички — рече Крозиър със силен глас. — Искам всички да го чуят.

Дребничкият лекар облиза напуканите си, кървящи устни.

— Тази сутрин отворих стомаха на лейтенант Ървинг…

— Защо? — изкрещя Ходжсън. — Това беше една от малкото части на Джон, които проклетите диваци не бяха осакатили! Как можахте!

— Тишина! — изръмжа Крозиър. Пеглър забеляза, че капитанът беше възвърнал предишния си авторитетен глас. Крозиър кимна на лекаря. — Моля, продължете, доктор Гудсър.

— Лейтенант Ървинг беше изял толкова много тюленово месо и лой, че в буквалния смисъл се беше натъпкал до пръсване — каза лекарят. — Беше изял толкова голяма порция, каквато никой от нас не е ял от месеци. Очевидно тя е дошла от запасите на ескимосите в шейната им. Беше ми интересно дали ескимосите са се хранили заедно с него — ще покаже ли съдържанието на стомасите им, че са яли тюленова лой малко преди да умрат. При тези тримата е очевидно, че са яли.

— Разделили са хляба си с него… яли са месото си с него… и след това са го убили, когато си е тръгвал? — попита първият помощник Томас, очевидно озадачен от информацията.

Пеглър също беше объркан. В това нямаше смисъл… освен ако тези диваци не се отличаваха със същото непостоянство и вероломство като някои туземци, с които се беше срещал в южните морета по време на петгодишното пътуване на стария „Бигъл“. Марсовият старшина съжали, че Джон Бриджънс не е тук, за да изкаже своето мнение по въпроса.

— Господа — каза Крозиър, обръщайки се към всички, включително морските пехотинци, — исках да чуете това, защото е възможно в някой бъдещ момент да ви помоля да потвърдите този факт, но не искам никой друг да научава за това, докато не реша, че може да стане всеобщо достояние. Възможно е това да не се случи никога. Който от вас разкаже на някой друг — дори да е един-единствен човек, най-близкият ви приятел, дори да го промърморите в съня си, — кълна се в Бога, че ще открия кой не се е подчинил на заповедта ми да мълчи и ще зарежа този човек на леда, без да му оставя дори празна тава, в която да сере. Ясен ли съм, господа?

Мъжете изръмжаха утвърдително.

В този момент се появи Томас Джонсън, който се спускаше по хълма с пъхтене и сумтене. Той се спря и огледа смълчаната групичка мъже, сякаш искаше да попита какво не е наред.

— Какво видяхте, господин Джонсън? — попита енергично Крозиър.

— Следи, капитане — отвърна помощник-боцманът, — но стари. Водят на северозапад. Двамата, които са успели да се измъкнат вчера — и хората, които са се върнали в долината, за да вземат парките, оръжията, съдините и останалото, — сигурно са бягали по тях. Не видях никакви пресни следи.

— Благодаря, Томас — каза Крозиър.

Мъглата се виеше около тях. Някъде далеч на изток Пеглър дочу звуци, които приличаха на стрелба по време на морско сражение, ала през последните две години той беше чувал подобни звуци много пъти. Това бяха далечни гръмотевици. През април. При температура на въздуха минус двайсет градуса64.

— Господа — каза капитанът, — трябва да присъстваме на едно погребение. Да се връщаме ли обратно?

По обратния път към лагера Пеглър размишляваше върху онова, което беше видял — замръзналите вътрешности на офицера, когото харесваше, труповете и все още ярката кръв върху снега, изчезналите парки, оръжия и съдове, противното изследване на доктор Гудсър, странното заявление на капитан Крозиър, че в някой бъдещ момент може да ги помоли да потвърдят този факт, сякаш се готвеше да ги изправи като свидетели пред някой бъдещ военен съд или следствена комисия.

Пеглър очакваше с нетърпение да опише всичко това в личния си дневник, който водеше от доста време. И се надяваше, че ще получи възможността да поговори с Джон Бриджънс след погребалната служба, преди хората от двата кораба да се разотидат по своите палатки, да се разпределят по столови и по отряди. Искаше му се да чуе какво ще каже скъпият му, мъдър Бриджънс за всичко това.

41. Крозиър

69°37’42’’ северна ширина, 98°41’ западна дължина

25 април 1848 г.

— О, смърте, где ти е победата? О, смърте, где ти е жилото?65

Лейтенант Ървинг беше офицер на Крозиър, но капитан Фицджеймс имаше по-благозвучен глас и познаваше по-добре Светото писание, затова Крозиър му беше благодарен, че пое основната част от погребалната служба.

На нея присъстваха всички мъже от лагера „Ужас“, с изключение на вахтените, онези, които лежаха в лазарета, и хората, които изпълняваха крайно необходими задачи, като Лойд в лазарета и господин Дигъл, господин Уол и помощниците им, които се трудеха над четирите печки от велботите, приготвяйки за обяд част от ескимоските риба и тюленово месо. Поне осемдесет души се бяха събрали около гроба, който се намираше на стотина ярда от лагера, и стояха като тъмни призраци в кълбящата се мъгла.