Ужас

— Жилото на смъртта е грехът, а силата на греха е законът; но благодарение на Бога, който ни дава победата чрез нашия Господ Исус Христос. Затова, възлюбени мои братя, бъдете твърди, непоколебими и преизобилвайте всякога в Господното дело, понеже знаете, че в Господа трудът ви не е напразен.66

Другите оцелели офицери и двама помощник-капитани носеха Ървинг. В лагера „Ужас“ нямаше достатъчно дървен материал, за да сковат ковчег, но дърводелецът господин Хъни успя да намери достатъчно дъски, за да скове носилка с размерите на врата, върху която тялото на Ървинг, прилежно зашито в платно, можеше да бъде отнесено до гроба и спуснато в него. Макар въжетата да бяха опънати над гроба по флотски маниер, както беше прието за погребенията на суша, нямаше да се наложи да го спускат надълбоко. Хики и групата му бяха успели да изкопаят яма с дълбочина от само три фута — замръзналата земя по-надолу беше твърда като камък, — затова хората събраха множество големи камъни, които да положат върху тялото, преди да запълнят гроба със замръзнала почва и чакъл, върху които щяха да натрупат още камъни. Никой не таеше големи надежди, че това ще предпази гроба от посегателствата на белите мечки или другите летни хищници, но свършената работа беше доказателство за привързаността на хората към Джон Ървинг.

На повечето хора.

Крозиър погледна към Хики, който стоеше до Магнъс Менсън и Ричард Ейлмър — бичувания след карнавала стюард на оръжейната на „Еребус“. Около тях се беше събрала групичка от други недоволни — няколко моряци от „Ужас“, които през януари бяха готови да убият Безмълвната дама, дори ако за целта им се наложеше да вдигнат бунт, — но също като всички останали мъже, събрани около жалката дупка в земята, те бяха свалили уелските си перуки и фуражки и бяха дръпнали шаловете до носовете и ушите си.

* * *

Разпитът на Хики, проведен от Крозиър в капитанската палатка посред нощ, беше кратък и напрегнат.

— Добро ви утро, капитане. Искате ли да ви разкажа онова, което разказах на капитан Фицджеймс и…

— Свалете горните си дрехи, господин Хики.

— Простете, сър?

— Чухте ме.

— Да, сър, но ако искате да чуете какво се случи, докато диваците убиваха пред очите ми клетия господин Ървинг…

— Лейтенант Ървинг, помощник-калафатник. Чух историята ви от капитан Фицджеймс. Искате ли да добавите нещо към нея, или да внесете някакви поправки?

— Ъъъ… не, сър.

— Свалете връхните си дрехи. И ръкавиците.

— Да, сър. Ето, сър, така добре ли е? Да ги оставя ли на…

— Пуснете ги на пода. Куртките също.

— Куртките ли, сър? Тук е дяволски студено… да, сър.

— Господин Хики, защо сам пожелахте да отидете да търсите лейтенант Ървинг, когато той е отсъствал по-малко от час? Никой друг не се е тревожил за него.

— О, не мисля, че сам пожелах, капитане. Доколкото си спомням, господин Фар ме помоли да отида да потърся…

— Господин Фар докладва, че вие няколко пъти сте попитали дали не закъснява лейтенант Ървинг и сте пожелали да отидете да го потърсите сам, докато останалите са си почивали след обяда. Защо сте постъпили така, господин Хики?

— Щом господин Фар го казва… значи сигурно сме се притеснявали за него, капитане. За лейтенанта, искам да кажа.

— Защо?

— Мога ли да си облека куртките и връхните дрехи, капитане? Дяволски студено е…

— Не. Свалете жилетката и пуловера. Защо се притеснявахте за лейтенант Ървинг?

— Ами момчетата и аз… нали разбирате, капитане.

— Не.

— Ние просто се тревожехме, че един от отряда ни липсва. Освен това ми беше студено, сър. Седяхме, докато ядяхме студената храна, която носехме със себе си. Помислих си, че ще се сгрея, ако тръгна по следите на лейтенанта и се убедя, че всичко с него е наред.

— Покажете ми ръцете си.

— Моля, капитане?

— Ръцете ви.

— Да, сър. Извинявам се за треперенето, сър. Цял ден не мога да се стопля, а сега, когато съм съблечен до ризата и…

— Обърнете ги. С дланите нагоре.

— Да, сър.

— Това под ноктите ви кръв ли е, господин Хики?

— Възможно е, капитане. Знаете как се получава.

— Не. Обяснете ми.

— Ами ние от месеци не сме се къпали заради липсата на вода, сър. И при наличието на скорбут и дизентерия, когато се появява кръв при ходенето по нужда…

— Да не би да ми казвате, че флотски подофицер на моя кораб си бърже задника с пръсти, господин Хики?

— Не, сър… имам предвид… може ли да се облека, капитане? Сам виждате, че не съм ранен или нещо такова. Тоя студ може да свие и мъжкото…

— Свалете ризите и долното бельо.

— Сериозно ли говорите, сър?

— Не ме карайте да повтарям, господин Хики. Тук нямаме карцер. Всеки мъж, когото изпратя в карцера, ще прекара времето на наказанието, прикован към някой от велботите.

— Ето, сър. Така добре ли е? Тяло като тяло, само че измръзнало. Ако ме види сега горката ми жена…

— В документите ви не пише, че сте женен, господин Хики.

— О, моята Луиза е мъртва от вече седем години, капитане. От шарка. Бог да успокои душата й.

— Защо сте казали на няколко моряци, че когато дойде моментът да се убиват офицерите, лейтенант Ървинг трябва да е пръв?

— Никога не съм казвал нещо такова, сър.