Ужас

Тюленовото месо и рибата в шейната се оказаха недостатъчни, за да се приготви основно ястие за деветдесет и пет или сто мъже — няколко души бяха твърде болни, за да могат да ядат твърда храна — и дори майсторството на господин Дигъл и господин Уол, които непрекъснато творяха чудеса на кулинарното изкуство от оскъдните запаси сухари и риба на кораба, този път не свърши работа, особено след като се оказа, че част от храната в ескимоската шейна е твърде развалена. Все пак всички мъже успяха да хапнат по малко от вкусната лой или риба в комбинация с голднъровите консерви със супи, задушено или зеленчуци.

Хари Пеглър се наслаждаваше на храната, макар че трепереше от студ, докато я ядеше, и знаеше, че след такъв обяд диарията, която и без това го мъчеше всеки ден, щеше само да се засили.

След обяда и преди да пристъпят към изпълнението на задълженията си, Пеглър и стюард Джон Бриджънс отидоха да се поразходят, стиснали в ръцете си тенекиени канчета с топличък чай. Мъглата заглушаваше гласовете им, въпреки че като че ли усилваше звуците, които се разнасяха надалеч. Те чуваха как в една от палатките в другия край на лагера „Ужас“ мъже спорят при игра на карти. От северозапад — посоката, в която преди обяд се бяха отправили двамата капитани — над паковия лед се носеше приличащ на канонада гръмотевичен грохот. Гърмеше цял ден, но буря не се развихри.

Двамата мъже се спряха край дългата редица лодки и шейни, изтеглени върху купчините лед, които щяха да се окажат бряг на малкия залив, ако ледът в морето изобщо някога се разтопеше.

— Кажи ми, Хари — рече Бриджънс, — кои от тези лодки ще вземем, ако или когато се наложи отново да излезем на леда?

Пеглър отпи от чая си и посочи.

— Не съм съвсем сигурен, но мисля, че капитан Крозиър е решил да вземе десет от осемнайсетте, които имаме тук. Вече не ни останаха достатъчно здрави гребци, за да потеглим с повече.

— Тогава защо докарахме в лагера всичките осемнайсет?

— Капитан Крозиър не изключи възможността да се задържим в лагера „Ужас“ още два или три месеца, може би да изчакаме ледът около този нос да се разтопи. Ще се чувстваме по-спокойни с осемнайсет лодки, като държим някои от тях в резерв, в случай че други се повредят. Освен това в осемнайсет лодки могат да се натоварят много повече храна, палатки и провизии. Ако във всяка лодка седнат по десетима мъже, в нея ще бъде дяволски тясно и ще ни се наложи да изоставим твърде много провизии.

— Но според теб ние ще тръгнем на юг само с десет лодки, Хари? И то скоро?

— Надявам се — отвърна Пеглър. Той разказа на Бриджънс за видяното тази сутрин — как Гудсър беше казал, че съдържанието на стомасите на ескимосите съвпада със съдържанието на стомаха на Ървинг, и как капитанът се беше държал с всички присъстващи, може би с изключение на морските пехотинци, като с потенциални съдебни свидетели. След това добави, че капитанът ги бе заклел да пазят тайна.

— Мисля — рече тихо Джон Бриджънс, — че капитан Крозиър не е убеден, че лейтенант Ървинг е бил убит от ескимосите.

— Какво? Кой друг би могъл… — Пеглър млъкна изведнъж. Студът и гаденето, които не го напускаха напоследък, внезапно рязко се усилиха. Той трябваше да се облегне на велбота, за да се задържи на крака. Дори за миг не му беше минавало през ума, че някой друг освен диваците би могъл да извърши онова, което бе причинено на Джон Ървинг. Той си спомни замръзнала купчина сивкави вътрешности на хълма.

— Ричард Ейлмър казва, че сме попаднали в тази каша по вина на офицерите — тихо, почти шепнешком каза Бриджънс. — Говори на всички, които няма да го докладват, че трябва да избием офицерите и да разпределим допълнителните провизии между хората. Ейлмър от нашата група и онзи помощник-калафатник от вашата казват, че трябва веднага да се върнем на „Ужас“.

— Да се върнем на „Ужас“… — повтори Пеглър. Той знаеше, че заради болестта и изтощението напоследък умът му е замъглен, но подобна мисъл му се струваше напълно лишена от смисъл. Корабът беше хванат в капана на леда далеч оттук и щеше да остане така месеци наред, дори ако лятото все пак благоволи да се появи тази година. — Защо аз не съм чувал нищо такова, Джон? Не съм чувал никакви такива бунтарски разговори.

Бриджънс се усмихна.

— Защото не ти се доверяват, скъпи ми Хари.

— Но на теб ти се доверяват?

— Разбира се, че не. Но рано или късно аз чувам всичко. Стюардите са невидими, нали знаеш, тъй като са нито риба, нито рак, нито хубаво червено месо. Като стана дума за това, обядът беше възхитителен, нали? Вероятно последната сравнително прясна храна, която ще ядем някога.

Пеглър не отговори. Мислите препускаха в главата му.

— Как можем да предупредим Фицджеймс и Крозиър?

— О, те разполагат с информация за Ейлмър, Хики и останалите — отвърна безгрижно старият стюард. — Нашите капитани имат свои извори на информация край мачтите и каците с вода.

— Всички извори отдавна са замръзнали — каза Пеглър.

Бриджънс се изкиска.

— Доста добра метафора, Хари, и буквалният й смисъл я прави още по-иронична. Или поне е забавен евфемизъм.