Ужас

— Моля ви, Франсис, престанете — каза Фицджеймс. — Ако продължите така, може да повърна. А вече изповръщах полагащото се за днес.

— Простете — каза Крозиър, ровейки в джобовете си.

— Нима наистина има вероятност това да са оръдия, които стрелят заради нас? — попита по-младият капитан. — Наистина звучат като оръдия.

— Няма никакви шансове, по дяволите — отвърна Крозиър. — Този плътен паков лед се простира чак до Гренландия.

— Тогава откъде идва мъглата? — попита Фицджеймс по-скоро с любопитство, отколкото със съжаление. — Търсите ли нещо в джобовете си, капитан Крозиър?

— Забравих да взема месинговия цилиндър с посланието, който донесохме от „Ужас“ — призна си Крозиър. — Чувствах тежестта в джоба си по време на погребалната служба и си помислих, че това е цилиндърът, но се оказа, че е просто проклетият ми пистолет.

— А хартия взехте ли?

— Не. Джопсън ми беше приготвил няколко листове, но ги забравих в палатката.

— А писалка донесохте ли? Мастило? Установих, че ако не нося мастилото в кесия близо до кожата ми, то замръзва много бързо.

— Нито писалка, нито мастило — призна Крозиър.

— Няма проблем — каза Фицджеймс. — Нося и двете в джоба на жилетката ми. Можем да използваме съобщението на Гор… да пишем върху него.

— Ако това е същата проклета пирамида — промърмори Крозиър. — Пирамидата на Рос е висока шест фута. Това нещо едва ми стига до гърдите.

Двамата мъже се захванаха да отместват камъните от долната част на подветрената страна на пирамидата. Нямаха никакво желание да я разрушат цялата, а след това да я възстановяват наново.

Фицджеймс бръкна в тъмната дупка, порови вътре и измъкна месингов цилиндър, който бе позагубил блясъка си, но беше абсолютно здрав.

— Проклет да съм! — каза Крозиър. — Това цилиндърът на Греъм ли е?

— Той трябва да е — отвърна Фицджеймс. После смъкна ръкавицата си със зъби, разгъна несръчно пергамента и зачете.

28 май 1847 година. Корабите на НВ „Еребус“ и „Ужас“ презимуваха в ледовете на 70°05’ северна ширина и 98°23’ западна дължина. Зимата на 1846/47 година прекараха край остров Бичи на 74°43’28’’ северна ширина и 90°39’15’’ западна дължина…

Фицджеймс прекъсна четенето.

— Чакайте, това не е правилно. Ние прекарахме зимата на четирийсет и пета и четирийсет и шеста на Бичи, а не зимата на четирийсет и шеста и четирийсет и седма.

— Сър Джон продиктува съобщението на Греъм Гор, преди той да напусне кораба — изхриптя Крозиър. — Сигурно е бил също толкова изморен и объркан, колкото сме ние сега.

— Никой не е бил толкова изморен и объркан, колкото сме ние сега — каза Фицджеймс. — Така, по-нататък в посланието пише: „Експедицията е под командването на сър Джон Франклин. Всичко е наред…“

Крозиър не се засмя. И не заплака. Просто каза:

— Греъм Гор остави посланието тук само седмица преди сър Джон да бъде убит от съществото от ледовете.

— И един ден преди самият Греъм да бъде убит от него — каза Фицджеймс. — Всичко е наред. Сякаш става дума за някакъв друг живот, нали, Франсис? Спомняте ли си време, в което всеки от нас е можел с чиста съвест да напише нещо подобно? На края на листа е останало празно поле — можете да пишете там, ако искате.

Двамата мъже се свиха до подветрената страна на каменната пирамида. Температурата беше паднала и вятърът се беше усилил, но мъглата продължаваше да се кълби около тях, сякаш неподвластна на вятъра и температурите. Започваше да се стъмва. От северозапад продължаваше да се разнася грохот.

Крозиър дъхна няколко пъти върху малката мастилница, за да затопли мастилото, топна писалката, пробивайки тънката ледена коричка, избърса перото в замръзналия си ръкав и започна да пише: