Ужас

Фицджеймс свали фуражката си и причеса с мръсните си пръсти назад дългата си, мазна коса. Разтопяваха лед и сняг на превозените в лагера печки и получената вода едва стигаше за пиене и бръснене — ако някой от офицерите пожелаеше да се избръсне, — но за къпане не оставаше нищо. Фицджеймс се усмихна.

— Помощник-калафатникът Хики попита дали може да поспи, преди да дойде редът му да докладва.

— Помощник-калафатникът Хики може да остане буден, мамка му, като всички останали — отвърна Крозиър.

— И аз му казах горе-долу същото — рече тихо Фицджеймс. — Оставих го на пост. Това ще го накара да остане буден.

— Или ще го убие — каза Крозиър. Тонът му подсказваше, че това няма да е най-лошото развитие на събитията. С гръмък глас той изкрещя на редник Дейли, който стоеше на пост край входа на палатката: — Извикайте ми сержант Тоузър.

Големият и глупав морски пехотинец бе успял по някакъв начин да си остане пълен, когато всички останали мъже умираха от глад със своята една трета от нормалната дажба. Докато Крозиър го разпитваше, той стоеше мирно, без мускета си.

— Какво е мнението ви за днешните събития, сержант?

— Много добро, сър.

— Добро? — Крозиър си спомни състоянието, в което се намираше гърлото и тялото на лейтенант Ървинг, лежащо в съседната медицинска палатка.

— Тъй вярно, сър. Нападението, сър. Мина като по часовник. Като часовник. Слязохме по онзи голям хълм, сър, със спуснати надолу мускети и пушки, сякаш бяхме абсолютно дружелюбно настроени, сър, а диваците ни гледаха как се приближаваме. Открихме огън от разстояние по-малко от двайсет ярда и създадохме адски смут в проклетия им строй, сър, това мога да ви кажа. Адски смут.

— Те в строй ли стояха, сержант?

— Ами не, капитане, не точно в строй. По-скоро в тълпа, както се полага на диваците, сър.

— И залпът ви ги покоси?

— О, да, сър. От такова разстояние дори пушките улучваха в целта. Впечатляващо зрелище, сър.

— Все едно стреляте риба в буре с дъждовна вода?

— Да, сър — отвърна сержант Тоузър с широка усмивка на червендалестото си лице.

— Те оказаха ли някаква съпротива, сержант?

— Съпротива ли, сър? Не съвсем. Не ни оказаха никаква сериозна съпротива.

— Но са били въоръжени с ножове, копия и харпуни.

— О, да, сър. Двама от безбожните диваци метнаха харпуните си, а един успя да хвърли копието, но те вече бяха ранени и не ни причиниха вреда, ако не се брои малката драскотина по крака на младия Сами Крисп, който веднага грабна пушката си и изпрати дивака, който го беше рязнал, право в ада, сър. Право в ада.

— И въпреки това двама от ескимосите са се измъкнали — каза Крозиър.

Тоузър се намръщи.

— Да, сър. За което моля за извинение. Цареше голямо объркване, сър. И двама от тях, които бяха паднали в снега, станаха, докато прострелвахме чумавите им кучета, сър.

— Защо убихте кучетата им, сержант? — Въпросът беше зададен от Фицджеймс.

Тоузър изглеждаше изненадан.

— Ами те ни лаеха и ръмжаха, и се хвърляха срещу нас, капитане. Бяха по-скоро вълци, отколкото кучета.

— Замислихте ли се, сержант, че могат да са ни от полза? — попита Фицджеймс.

— Да, сър. Като месо.

— Опишете ми двамата ескимоси, които успяха да избягат — каза Крозиър.

— Единият беше дребен, капитане. Господин Фар предположи, че може и да е бил жена. Или момиче. Косата й беше окървавена, но очевидно не е била мъртва.

— Очевидно — рече сухо Крозиър. — А другият, който избяга?

Тоузър сви рамене.

— Дребен мъж с превръзка на главата — само това знам, капитане. Беше паднал до шейната и всички го помислихме за мъртъв. Но той стана и побягна заедно с момичето, докато ние се разправяхме с кучетата, сър.

— Преследвахте ли ги?

— Да ги преследваме ли, сър? О, да, разбира се. Скъсахме си зад… тичахме след тях с всички сили, капитане. И в движение презареждахме оръжията и стреляхме, сър. Мисля, че улучих отново малката ескимоска кучка, но това изобщо не я забави, сър. Просто бяха твърде бързи за нас. Но скоро няма да се върнат, сър. Погрижихме се за това.

— А приятелите им? — попита сухо Крозиър.

— Моля, сър? — Тоузър отново се хилеше.

— Племето им. Селото. Кланът. Други ловци и воини. Тези хора са дошли отнякъде. Не са прекарали цялата зима на леда. Сигурно ще се върнат в селото си, ако вече не са го направили. Помислихте ли за това, че други ескимоски ловци — мъже, които убиват всеки ден — могат да вземат твърде навътре факта, че ние сме убили осем от техните близки, сержант?

Тоузър изглеждаше смутен.

— Свободни сте, сержант. Пратете ми втори лейтенант Ходжсън.

Ходжсън изглеждаше нещастен в същата степен, в която Тоузър беше самодоволен. Младият лейтенант явно беше дълбоко потресен от смъртта на най-близкия си приятел в експедицията и бе отвратен от нападението, проведено по негова заповед, след като се беше срещнал с отряда на Ървинг и бе отведен до тялото му.

— Свободно, лейтенант Ходжсън — каза Крозиър. — Искате ли стол?

— Не, сър.

— Разкажете ни как така се срещнахте с групата на лейтенант Ървинг. Капитан Фицджеймс ви беше заповядал да заминете на ловна експедиция на юг от лагера „Ужас“.