Ужас

— Амарук — повтори Ървинг и кимна, а после добави: — Вълк.

Петият ловец се казваше Мамарут и разигра неразбираема пантомима, размахвайки ръце и танцувайки. Ървинг повтори името и кимна, но нямаше никаква представа какво може да е значението му.

Шестият ловец, много сериозен на вид млад човек, беше представен от Тикеркат като Итуксук. Този мъж наблюдаваше внимателно Ървинг с дълбоките си черни очи и нито каза нещо, нито направи някакво движение. Ървинг кимна учтиво и продължи да дъвче лойта.

По-възрастният мъж с лентата и кесийката на гърдите беше представен от Тикеркат като Асияюк, но човекът не реагира по никакъв начин, дори не мигна. Той явно нито харесваше трети лейтенант Джон Ървинг, нито му се доверяваше.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Асияюк — рече Ървинг.

— Афаткук — каза Тикеркат тихо, леко кимайки в посока на навъсения по-възрастен мъж с лентата.

„Някакъв вид шаман?“ — зачуди се Ървинг. Лейтенантът реши, че докато враждебността на Асияюк се изразява в безмълвна недоверчивост, няма за какво да се тревожи.

Старецът при шейната беше представен на лейтенанта като Крингмулуарюк. Тикеркат посочи продължаващите да ръмжат кучета, събра ръцете си все едно показва нещо с малки размери и се засмя.

После смеещият се събеседник на Ървинг посочи плахото момче, което изглеждаше десет или единайсетгодишно, потупа се отново по гърдите и каза:

— Ирник. — След което добави: — Кайорангуак.

Ървинг предположи, че „ирник“ може да означава „син“ или „брат“. Навярно все пак първото, помисли си той. Или може пък името на момчето да беше Ирник, а „кайорангуак“ да означава син или брат. Лейтенантът кимна с уважение, както беше направил и при представянето на по-възрастните ловци.

Тикеркат побутна напред старицата. Нейното име, изглежда, беше Науйя и Тикеркат отново направи движението, имитиращо летяща птица. Ървинг повтори името, доколкото може — в него имаше някакъв гърлен звук, който не можеше да възпроизведе, — и кимна почтително. Зачуди се дали науйя не е арктическа чайка или някоя още по-екзотична птица.

Старицата се изкикоти и пъхна в устата си поредния къс лой.

Тикеркат прегърна през рамо девойката — тя всъщност беше още момиче — и каза:

— Кауманик. — После ловецът се усмихна широко и добави: — Амуук.

Усмихвайки се, момичето се опита да се измъкне от прегръдката му, и всички мъже освен предполагаемия шаман се разкикотиха гръмко.

— Амуук? — попита Ървинг и смехът стана още по-силен. Тулукаг и Амарук така прихнаха, че лойта им потече от устата.

— Кауманик… амуук! — повтори Тикеркат и направи универсален жест, сграбчвайки с разперените пръсти на ръцете си двете си гърди. Но за да се увери, че събеседникът му го е разбрал правилно, ловецът хвана дърпащата се жена — явно негова съпруга — и бързо вдигна нагоре късата й, тъмна парка.

Оказа се, че под парката девойката е гола, и гърдите й са много големи… наистина огромни за толкова младо момиче.

Джон Ървинг почувства как цялото му лице пламва. Той сведе поглед към парчето лой, което продължаваше да дъвче. В този момент би заложил петдесет паунда за това, че „амуук“ означава на ескимоски „Големите цици“.

Мъжете около него виеха от смях. Кимик — вълкоподобните кучета, впрегнати в дървената каматик — започнаха да вият и да се дърпат в хамута. Старецът до шейната, Крингмулуарюк, така се засмя, че падна в снега.

Изведнъж Амарук — Вълка? — който си играеше с далекогледа, посочи каменистия хълм, от който Ървинг се беше спуснал в долината, и изрече рязко:

— Такува-а… кабяуна кукйютина!

Всички ескимоси незабавно млъкнаха.

Вълкоподобните кучета се разлаяха яростно.

Ървинг се изправи и прикри очите си с длан от слънцето. Не искаше да моли да му върнат далекогледа. Зърна бързото движение на човек с шинел на върха на хълма.

„Чудесно!“ — помисли си лейтенантът. През цялото време, докато пируваха с лойта и се запознаваха, той се чудеше как да накара Тикеркат и останалите да дойдат заедно с него до лагера „Ужас“. Боеше се, че няма да успее да обясни достатъчно добре с езика на жестовете на ескимоските мъже и двете жени защо трябва да направят с шейната и кучетата си тричасов поход до крайбрежието, така че беше решил да намери начин да убеди поне Тикеркат да дойде с него.

Разбира се, лейтенантът не можеше да допусне ескимосите просто да се върнат там, откъдето са дошли. Капитан Крозиър щеше да пристигне в лагера на следващия ден, а Ървинг знаеше от няколко разговора с капитана, че този уморен и отчаян човек разчита именно на контакт с местните жители. „Северните племена, които Рос нарича северни планинци, рядко са войнствени — беше казал една нощ Крозиър на третия си лейтенант. — Ако се натъкнем на тяхно селище по пътя ни на юг, те могат да ни снабдят с достатъчно провизии, за да ни стигнат за времето докато достигнем по реката до Голямото робско езеро. Или поне могат да ни научат как да оцеляваме далеч от сушата.“