Ужас

Прехвърлиха Голямата ледена бариера, отделяща паковия лед от сушата, някъде към един часа през нощта. Вятърът оставаше слаб, но температурата на въздуха продължаваше да пада. Когато се спряха за малко, за да завържат въжета за издигането на шейните върху трийсетфутова ледена стена — прокараният през нея през последните седмици път в резултат на движението на ледовете беше затрупан от хиляди нови ледени блокове, откъснали се от огромните айсберги от двете му страни, — лейтенант Литъл отново измери температурата. Беше минус осемдесет и два градуса62.

Крозиър участваше в тегленето вече от много часове и даваше командите си, замаян от изтощение. По залез-слънце, когато погледна за последен път през далекогледа си на юг, към изпреварващото ги в далечината същество — то вече пресичаше ледената бариера, подскачайки с лекота, — той направи грешката да свали горните и долните си ръкавици, за да отбележи местоположението им в дневника си, а след това забрави да сложи пак, преди да вземе отново далекогледа. Едната му длан и върховете на пръстите на другата моментално залепнаха за метала. Той бързо отдръпна ръцете си, при което съдра кожата и част от плътта на възглавничките на четири пръста от дясната си ръка, както и голяма ивица кожа от лявата си длан.

Тук, в Арктика, такива рани не зарастваха, особено след появата на първите симптоми на скорбут. Крозиър обърна гръб на останалите и повърна от болка. Адското парене в разкъсаните му пръсти и длан само нарастваше през дългата нощ на теглене, катерене и блъскане на шейната. Мускулите на ръцете и раменете му бяха натъртени от натиска на хамута, което доведе до вътрешни кръвоизливи.

Когато около един и половина през нощта се изкачиха на последната бариера, под осеяното с ярки звезди и планети безкрайно ясно, но убийствено студено небе, Крозиър глупаво си помисли да зареже шейните и да хукне към намиращия се на една миля лагер „Ужас“. Останалите мъже можеха да се върнат заедно с тях на другия ден и да им помогнат в тегленето на тези невъзможно тежки шейни до лагера.

Но у Франсис Крозиър беше останал достатъчно здрав разум и командирски инстинкт, за да отхвърли веднага тази мисъл. Разбира се, той би могъл да постъпи така, да изостави шейните — което не беше правил нито един отряд през последните седмици — и да отведе хората си до безопасния им пристан в лагера „Ужас“ без товара им, но щеше да загуби завинаги авторитета си пред сто и четиримата оцелели моряци и офицери.

Въпреки че от непоносимата болка в раздраните си ръце Крозиър повръщаше често, докато отрядът теглеше и буташе шейните по ледената стана — с крайчеца на съзнанието си той отбеляза, че повърнатото е течно и червено под светлината на фенерите, — той продължаваше да дава заповеди и да помага на останалите, докато накрая трийсет и осемте души, все още способни да мъкнат шейните, не слязоха върху леда край чакълестия бряг.

Ако не беше сигурен, че при този студ щеше да остане без кожа на устните, Крозиър сигурно щеше да падне на колене в мрака и да целуне така жадуваната суша, когато всички чуха новия звук от хрущенето на камъни и чакъл под плъзгачите на шейните, поели по последната миля от пътя си.

В лагера „Ужас“ горяха факли. Крозиър беше начело на впряга на водещата шейна, когато навлязоха в лагера. Всички се стараеха да стоят прави — или поне полюлявайки се в изправена позиция, — когато мъкнеха тежките шейни с лежащите върху тях изпаднали в несвяст мъже, докато изминаваха последните сто ярда във вътрешността на лагера.

Пред палатките имаше топло облечени мъже, които ги чакаха. В началото Крозиър беше трогнат от тяхната загриженост, уверен, че двайсетината мъже, които видя под светлината на факлите, вече са се готвели да изпратят спасителен отряд за капитана и другарите си.

Докато се превиваше от болка, с последни сили натискайки хамута в стремежа си да преодолее по-бързо последните шейсет фута, останали до осветеното от факлите пространство, Крозиър замисляше малка шега по случай пристигането им — смяташе да каже, че отново е дошло Рождество, а после да обяви, че всички могат да спят през цялата следваща седмица, — но после капитан Фицджеймс и няколко от офицерите пристъпиха напред, за да ги поздравят.

Тогава Крозиър видя очите им: и на Фицджеймс, и на Левеконт, и на Девьо, и на Кауч, и на Ходжсън, и на Гудсър, и на всички останали. И вече знаеше — благодарение на ясновидската си дарба, наследена от баба му Мойра, или на безпогрешния си капитански усет, или просто благодарение на изострените възприятия, характерни за крайно изтощените хора, — просто знаеше, че се е случило нещо и вече нищо няма да е такова, каквото го е планирал и се е надявал, че ще бъде.

37. Ървинг

69°37’42’’ северна ширина, 98°40’58’’ западна дължина

24 април 1848 г.

Там стояха десет ескимоси: шестима мъже на неопределена възраст, един много стар беззъб мъж, едно момче и две жени. Едната от тях беше стара, с хлътнали устни и набраздено от бръчки лице, а другата беше много млада.

„Може би това са майка и дъщеря“ — помисли си Ървинг.