Ужас

Другата, не по-малко добра новина беше, че бяха прекарали два дни в стрелба по тюлените върху плаващите ледени блокове в откритите води на протока. Два дни и нощи Девьо и хората му ядоха до пръсване тюленово месо и мас; изтощените им тела копнееха за лойта толкова силно, че макар от обилната храна да им ставаше лошо — след седмиците, прекарани само на сухари и късчета старо осолено свинско, — от повръщането само огладняваха още повече, смееха се и отново се захващаха да се тъпчат с месо.

Сега, докато следваха бамбуковите пръчки през последната миля крайбрежен лед до лагера, всеки от осемте мъже теглеше след себе си трупа на тюлен. Тази вечер четирийсет и шестимата моряци в лагера Спасение, както и осемте тържествуващи разузнавачи, щяха да се нахранят добре.

Общо взето, мислеше си Девьо, когато излязоха на брега и минаха покрай лодките с радостни възгласи и викове „ура“, за да привлекат вниманието на лагера — ако не се смяташе, че хлапакът Голдинг се беше върнал сам още през първия ден заради болки в стомаха, това беше почти идеалната експедиция. За пръв път от месеци — от години — капитан Крозиър и останалите щяха да получат новини, които си заслужаваше да бъдат отпразнувани.

Всички щяха да си тръгнат за вкъщи. Ако тръгнеха още днес, като най-здравите мъже теглят болните в лодките само четири мили по криволичещия път между торосите, отбелязван внимателно от Девьо, след три или четири дни щяха вече да плават, а след седмица щяха да са стигнали до устието на река Грейт Фиш. И беше напълно възможно дотогава проходите в леда да се бяха отворили още по-близо до брега!

Мръсните, дрипави, прегърбени създания изпълзяваха от палатките си или изоставяха задълженията си из лагера, за да вперят погледи в групата на Девьо.

Радостните викове на хората на Девьо — Алекс Уилсън Дебелия, Франсис Покок, Джоузефъс Грейтър, Джордж Кан, Робърт Джонс, Томас Тадман, Томас Макънви и Уилям Марк — утихнаха при вида на мрачните, неподвижни лица и безумните погледи на хората, които стояха пред тях. Всички обитатели на лагера виждаха труповете на тюлените, които мъжете теглеха след себе си, но изобщо не реагираха.

Помощниците Кауч и Томас излязоха от палатките си и тръгнаха по каменистия бряг, за да застанат пред тълпата от привидения, обитаващи лагер „Спасение“.

— Да не е умрял някой? — попита Чарлс Фредерик Девьо.

* * *

Втори помощник Едуард Кауч, първи помощник Робърт Томас, първи помощник Чарлс Девьо, старшината на трюма на „Еребус“ Джоузеф Андрюс и гротмарсовият старшина на „Ужас“ Томас Фар се бяха събрали в голямата палатка, която доктор Гудсър използваше като полева болница. Хората с ампутирани крака, научи Девьо, или бяха умрели през четирите дни, докато беше отсъствал, или бяха преместени в по-малки палатки, където лежаха другите болни.

Петимата мъже, които в този ден се бяха събрали в палатката, бяха последните останали офицери от командния състав на експедицията на сър Франклин — или поне онези, които се намираха в лагер „Спасение“ и можеха да се движат самостоятелно. Беше им останал достатъчно тютюн, за да могат четирима от петимата — Фар не пушеше — да запалят лулите си. Палатката беше запълнена със синкав дим.

— Сигурни ли сте, че касапницата, която сте открили, не е била причинена от тварта от ледовете? — попита Девьо.

Кауч поклати глава.

— Първоначално си мислехме, че е станало точно така — всъщност дори не се усъмнихме, — но след това костите, главите и парчетата месо, които намерихме… — Той млъкна и стисна със зъби дръжката на лулата си.

— По тях имаше следи от нож — завърши Робърт Томас. — Лейн и Годард са били заклани от човешко същество.

— Не човешко същество — каза Томас Фар, — а някаква гнусна твар в човешки образ.

— Хики — каза Девьо.

Останалите кимнаха.

— Трябва да тръгнем след него и останалите убийци — каза Девьо.

За кратко настана пълно мълчание. После Робърт Томас попита:

— Защо?

— За да ги изправим пред съд.

Четирима от петимата мъже се спогледаха.

— Сега те имат три пушки — каза Кауч. — И почти сигурно в тях е пистолетът на капитана.

— Ние имаме повече хора… оръжия… барут, сачми, патрони — каза Девьо.

— Да — каза Томас Фар. — А колко от тях ще загинат в битката с Хики и неговите петнайсет канибали? Да знаете, че Томас Джонсън така и не се върна. Задачата му беше да проследи групата на Хики, за да се убеди, че те наистина си отиват, както обещаха.

— Не мога да повярвам — каза Девьо, изваждайки лулата от устата си, за да натъпче тютюна. — А капитан Крозиър и доктор Гудсър? Нима просто възнамерявате да ги зарежете? Да ги оставите в ръцете на Корнилиъс Хики?

— Капитанът не е между живите — каза старшината на трюма Андрюс. — Хики няма причина да оставя Крозиър жив… освен за да го изтезава.

— Още една причина да изпратим спасителен отряд след тях — настоя Девьо.

Всички отново замълчаха. Около тях се виеше синкавият дим. Томас Фар развърза вратата на палатката и я отметна настрани, за да пусне малко чист въздух.