Ужас

— Минаха почти два дни от онова, което се е случило на леда — каза Едуард Кауч. — И ще минат още няколко дни, преди отрядът, който изпратим, да намери Хики и да го нападне, ако изобщо успее да го намери. Всичко, което трябва да направи мерзавецът, за да се избави от преследването, е да се отдалечи колкото се може повече по леда или сушата. Ветровете заличават следите за часове… дори следите от шейни. Наистина ли смятате, че след пет дни или дори седмица Франсис Крозиър, ако изобщо е жив сега — в което се съмнявам, — ще бъде все още жив или ще е в състояние, в което може да бъде спасен?

Девьо задъвка дръжката на лулата си.

— Тогава доктор Гудсър. Нуждаем се от лекар. Логиката подсказва, че Хики ще запази поне него жив. Възможно е Хики и съучастниците му да са се върнали точно заради Гудсър.

Робърт Томас поклати глава.

— Корнилиъс Хики може и да се нуждае от доктор Гудсър заради своите дяволски планове, но ние вече нямаме нужда от него.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че повечето лекарства и инструменти на добрия доктор са останали тук — той е взел със себе си само медицинската си чанта — каза Фар. — А Томас Хартнъл, който му беше помощник, знае какви лекарства да раздава, в какво количество и за какво.

— А какво ще кажете за хирургическите операции? — попита Девьо.

Кауч се усмихна тъжно.

— Момко, наистина ли смятате, че ако на този етап от нашето пътуване някой има нужда от истинска операция, той ще има някакви шансове да оцелее?

Девьо не отговори.

— А ако Хики и хората му не отиват никъде? — попита Андрюс. — И никога не са смятали да ходят? Той се върна да убие капитана, да отвлече Гудсър и да заколи клетите Джон Лейн и Бил Годард като животни. Той гледа на нас като на добитък. А ако просто изчаква скрит зад най-близкото възвишение, за да нападне лагера?

— Вие превръщате помощник-калафатника в някакво страшилище — каза Девьо.

— Самият той се превърна в такова — каза Андрюс. — Не просто в страшилище, а в самия Дявол. Истинския Дявол. Той и неговото питомно чудовище, Магнъс Менсън. Те са продали душите си — проклети да са — и в замяна са получили някаква тъмна сила. Помнете ми думите.

— Човек би си помислил, че едно истинско чудовище е напълно достатъчно за която и да е арктическа експедиция — каза Робърт Томас.

Никой не се засмя.

— Това е все същото чудовище — каза най-накрая Едуард Кауч. — И то не е непознато на човешкия род.

— Тогава какво предлагате? — попита Девьо след поредната пауза. — Да побегнем от високия пет фута демон помощник-калафатник и още утре да потеглим на юг с лодките?

— Аз лично смятам, че трябва да тръгнем още днес — рече Джоузеф Андрюс. — Веднага щом натоварим в лодките малкото останали ни неща. Ще ги теглим през нощта. С малко повече късмет луната ще свети достатъчно ярко, когато изгрее. Ако ли пък не, ще изхабим част от останалото ни гориво за фенерите. Вие сам казахте, Чарлс, че бамбуковите пръчки, с които е белязан пътят, са все още по местата си. След първата истинска снежна буря вече няма да можем да ги открием.

Кауч поклати глава.

— Хората на Девьо са изморени. Нашите хора са напълно сломени. Нека тази вечер пируваме — да изядем всички тюлени, които докарахте, Чарлс — и да потеглим утре сутринта. Така надеждата в душите ни ще укрепне след пищната вечеря под светлината, осигурена от тюленовата мас, и след здравия сън през нощта.

— Но под охраната на часови.

— О, да — каза Кауч. — Самият аз ще застана на пост. И без това не съм чак толкова гладен.

— Остава въпросът за командването — обади се Томас Фар, оглеждайки лицата на останалите под слабата светлина, която проникваше през брезента.

Неколцина от мъжете въздъхнаха.

— Чарлс поема командването — каза първи помощник Робърт Томас. — Самият сър Джон го повиши до първи помощник на флагмана, след като Греъм Гор беше убит; той е най-старшият офицер.

— Но тогава вие вече бяхте първи помощник на „Ужас“, Робърт — каза Фар. — Старшинството е ваше.

Томас решително поклати глава.

— „Еребус“ беше флагманският кораб. Когато Гор беше жив, всички разбираха, че той има по-големи пълномощия от мен. Сега Чарлс заема длъжността на Гор. Той е главният. Нямам нищо против. Господин Девьо е по-добър командир от мен, а ние имаме нужда от водач.

— Не мога да повярвам, че капитан Крозиър е мъртъв — каза Андрюс.

Онези от мъжете, които пушеха, задимиха още по-силно с лулите. Всички мълчаха. Отвън долитаха гласовете на хората, обсъждащи тюлените, нечий смях и — като фон на всичко това — пропукването и пушечните гърмежи на трошащия се лед.

— Формално погледнато — каза Томас Фар, — сега ръководител на експедицията се явява лейтенант Джордж Хенри Ходжсън.

— О, да му навра горещ ръжен в задника на лейтенант Джордж Хенри Ходжсън — каза Джоузеф Андрюс. — Ако дребната невестулка сега ми допълзи обратно, ще го удуша със собствените си ръце и ще се изпикая върху трупа му.

— Силно се съмнявам, че лейтенант Ходжсън е още жив — каза тихо Девьо. — Значи е решено, че аз поемам командването на експедицията, Робърт заема длъжността на мой първи помощник, а Едуард е втори?