Ужас

Той разбираше мотивацията на Арктика по-добре от своята собствена. Древните гърци са били прави, мислеше си Крозиър, когато са твърдели, че на земния диск съществуват пет климатични пояса, като четири от тях са равни, противоположни и симетрични един с друг, както повечето гръцки неща, и са увити около света като змия. Два от тях са умерени и създадени за живот на човешките същества. Централният пояс, районът на Екватора, не е бил създаден за разумен живот — макар гърците да са бъркали, че там не могат да живеят хора. Могат, но само нецивилизовани, помисли си Крозиър, който беше зървал Африка и другите екваториални райони и беше убеден, че оттам не може да излезе нищо ценно. Двата полярни пояса, за чието съществуване гърците се бяха досетили много преди изследователите да достигнат до арктическата и антарктическата пустош, бяха враждебни за човека във всички отношения — през тях дори не можеше да се пътува, камо ли да се живее за по-продължителен период.

Защо тогава, чудеше се Крозиър, една страна като Англия, благословена от Бог да се намира в единия от двата най-благодатни и плодородни умерени пояса, предназначени за обитаване от човечеството, продължава да изпраща кораби и хора в ледовете на северните и южните полярни области, където дори облечените в кожи диваци отказват да отидат?

И по-важният въпрос — защо точно Франсис Крозиър продължаваше да се връща по тези ужасни места в служба на страната и офицерите й, които така и не оцениха способностите и истинската му стойност като човек, макар и дълбоко в сърцето си да знаеше, че един ден ще умре в арктическия студ и мрак?

Капитанът си спомняше, че още като малко момче — преди да тръгне по моретата на тринайсетгодишна възраст — той носеше в себе си като студена тайна една дълбока меланхолия. Меланхоличната му природа се проявяваше в наслаждението, което изпитваше, когато в зимните вечери излизаше извън селото и наблюдаваше как уличните фенери угасват; в постоянното търсене на малки местенца, където да се крие — Франсис Крозиър никога не беше страдал от клаустрофобия; в страха от тъмното, приемано като въплъщение на смъртта, коварно отнела майка му и баба му, което въпреки всичко той не спираше да търси, криейки се на тавана, докато останалите момчета играеха навън, на светло. Крозиър помнеше този таван — гробищния му хлад, миризмата на студ и плесен, тъмнината и вътрешното напрежение, каращо човек да остане насаме с мрачните си мисли.

Той напълни малката си чаша и отпи от нея нова глътка. Внезапно ледът простена по-силно и корабът изскърца в отговор — опитвайки се да се отмести в замръзналото море, но неспособен да помръдне от мястото си. В отговор ледът притисна още по-силно корпуса му от всички страни и нададе вой. Металните скоби в трюма се сгънаха под натиска, внезапният трясък прозвуча като пистолетни изстрели. Моряците и офицерите продължиха да похъркват, привикали към нощните шумове, които издаваше опитващият се да ги смачка лед. На горната палуба офицерът на вахта, който дежуреше при минус седемдесет градуса40, потропа с крака, за да възстанови кръвообращението си, и четирите глухи удара прозвучаха на капитана като гласа на отегчен родител, нареждащ на кораба да престане с възраженията си.

На Крозиър му беше трудно да си представи, че София Кракрофт е посещавала този кораб, стояла е в тази същата каюта, възхищавала се е на глас колко е спретната, чиста и уютна, колко академично изглежда с всичките тези книги и колко е приятна южната светлина, проникваща през илюминатора.

Това се беше случило седем години по-рано, с точност почти до седмица, през пролетния за Южното полукълбо месец ноември 1840 година, когато Крозиър пристигна в Земята на Ван Димен южно от Австралия със същите тези два кораба — „Еребус“ и „Ужас“ — на път за Антарктида. Командир на експедицията беше приятелят на Крозиър, макар и с по-висше обществено положение, капитан Джеймс Рос. Те спряха в град Хобарт, за да попълнят запасите си от провизии, преди да навлязат в антарктически води, а сър Джон Франклин, губернаторът на острова, използван като каторжническа колония, настоя двамата млади офицери — капитан Рос и командир Крозиър — да отседнат в правителствената резиденция по време на престоя си.

Това бяха очарователни дни, а за Крозиър — съдбовно романтични.

Инспекцията на корабите от експедицията се проведе във втория ден от престоя им — корабите бяха чисти, преоборудвани, запасите им от провизии бяха почти попълнени, младите им екипажи все още не бяха брадясали и измършавели, каквито щяха да станат след двете години в арктическите ледове, които им предстояха — и докато капитан Рос лично развеждаше губернатора сър Джон и лейди Джейн Франклин, Крозиър се озова в положението на придружител на племенницата на губернатора, тъмнокосата и светлоока млада дама София Кракрофт. Той се влюби в нея още същия ден и отнесе напъпилата си любов в мрака на следващите две южни зими, където тя разцъфна в натрапчива фиксидея.