Ужас

Почти половината от каютата на Крозиър беше заета от леглото, което беше монтирано откъм десния борд. То приличаше на детска люлка с резбованите си високи табли, долните шкафове и буцестия дюшек от конски косми, който се намираше на височината на гърдите. Крозиър никога не успяваше да спи добре на нормалните легла и често си мечтаеше за полюляващите се хамаци, в които беше прекарал толкова много години като мичман, младши офицер, а преди това и като юнга. Така прикрепено към външната стена на корпуса, леглото му беше едно от най-студените места за спане на борда на кораба — по-студено от койките на младшите офицери, чиито каюти се намираха в средата на жилищната палуба, и много по-студено от хамаците на щастливците моряци, разположени в близост до фрейзъровата печка, на която господин Дигъл готвеше двайсет часа в денонощието.

Пълните с книги рафтове, монтирани върху леко наклонената навътре стена на корпуса, помагаха за изолацията на каютата на Крозиър, но само донякъде. Под тавана, напреки на широката пет фута каюта, имаше още един пълен с книги рафт, който висеше на три фута над сгъваемото бюро, отделящо спалната част от приемната. Точно над главата му се намираше черният кръг на престъновия илюминатор, чието изпъкнало матово стъкло се подаваше съвсем малко над палубата, но сега тъмнееше под трите фута сняг и защитния брезент. От илюминатора непрекъснато нахлуваше студен въздух, наподобяващ вледеняващото дихание на отдавна мъртво същество, което все още се опитва да диша.

Срещу бюрото на Крозиър имаше тясна лавица, върху която стоеше умивалникът му. В него не държаха вода, тъй като тя бързо замръзваше. Стюардът на Крозиър, Джопсън, носеше всяка сутрин гореща вода на капитана от печката. Между бюрото и умивалника оставаше толкова място, колкото да може Крозиър да стои прав или — както сега — да седи пред бюрото си на табуретката, която плъзваше отдолу под лавицата, когато не я използваше.

Той продължаваше да гледа втренчено пистолета и бутилката уиски.

Капитанът на КНВ „Ужас“ често си мислеше, че не знае нищо за бъдещето — с изключение на това, че както неговият кораб, така и „Еребус“ никога повече няма да плават на парна тяга или под платна, — но след това си напомняше, че едно нещо знае със сигурност: когато всичките му запаси от уиски се изчерпеха, Франсис Роудън Мойра Крозиър щеше да си пръсне мозъка.

Покойният сър Джон Франклин беше напълнил склада си със скъп китайски порцелан — всички съдове, естествено, носеха инициалите на сър Джон, както и фамилния му герб, — а също и с оловен кристал, четирийсет и осем телешки езика, изящни сребърни прибори, също гравирани с герба му, каци с пушена вестфалска шунка, струпани пити двойно глостърско сирене, няколко торби със специално доставен чай от плантацията на негови роднини в Дарджилинг и глинени бурканчета с любимия му мармалад от малини.

И въпреки че Крозиър се беше запасил с известно количество деликатеси за офицерските обеди, които се налагаше да организира от време на време, повечето от парите и складовото му пространство бяха отишли за триста двайсет и четирите бутилки уиски. Не беше отлежало шотландско уиски, но щеше да свърши работа. Крозиър знаеше, че отдавна е достигнал онзи момент в пиянството си, когато количеството винаги натежава над качеството. Понякога, като например миналото лято, когато беше особено зает, една бутилка му стигаше за две седмици, че и повече. Друг път — както през изминалата седмица — той пресушаваше по една бутилка на вечер. Всъщност Крозиър беше престанал да брои празните бутилки, когато предишната зима мина двестате, но знаеше, че краят на запасите му със сигурност наближава. В нощта, когато изпиеше последната бутилка и стюардът му кажеше, че повече няма — Крозиър беше уверен, че това ще се случи през нощта, — той беше твърдо решил да запъне ударника, да опре дулото на пистолета в главата си и да дръпне спусъка.

Някой по-практичен капитан, разбира се, щеше да си напомни, че в алкохолния склад се съхраняват значителен остатък от първоначалните четири хиляди и петстотин галона — галона — от концентриран западноиндийски ром, като всяка кана беше между шейсет и пет и седемдесет градуса. Хората получаваха ежедневно своята дажба от четвърт пинта ром, разреден с три четвърти пинта вода, така че имаше достатъчно галони, за да могат да се къпят в тях. Някой по-дребнав и по-алчен капитан алкохолик щеше да предяви претенциите си върху рома, предназначен за моряците. Но Франсис Крозиър не обичаше ром. Никога не го беше обичал. Уискито беше неговото питие и когато запасите му свършеха, щеше да свърши и животът му.