Ужас

Когато видя тялото на Томи Евънс, по-точно долната му половина, с почти комично разкрачени във формата на Y крака, все още обути в панталони и ботуши, Крозиър си спомни за деня, когато го бяха повикали при разнебитеното мечешко укритие на четвърт миля от „Еребус“. Той осъзна, че след по-малко от двайсет и четири часа щяха да се навършат пет месеца от кошмара на 11 юни. Отначало Крозиър и останалите офицери, които изтичаха на мястото, изпитаха пълно недоумение при вида на настаналото опустошение: брезентът беше разкъсан, металните колове бяха огънати и смачкани. Дървената пейка беше натрошена на парчета и сред тях лежеше обезглавеното тяло на сержанта от морската пехота Брайънт, командир на морските пехотинци в експедицията. Главата му — която още не беше открита при пристигането на Крозиър — се беше търколила на почти трийсет ярда, преди да се спре в одрания труп на мечето.

Лейтенант Левеконт беше със счупена ръка — оказа се, че не е пострадал от чудовищната мечка, а при падането си върху леда; редник Уилям Пилкингтън беше прострелян в лявото рамо от стоящия до него пехотинец, редник Робърт Хопкрафт. Самият той имаше осем счупени ребра, смазана ключица и извадена от ставата лява ръка — от кос удар, нанесен от грамадната лапа на чудовището. Редниците Хийли и Рийд се бяха отървали без сериозни наранявания, но се бяха опозорили, като бяха избягали панически от мелето, надавайки писъци и пълзейки на четири крака. По време на бягството Рийд си беше счупил три пръста.

Но вниманието на Франсис Крозиър бе изцяло погълнато от краката на сър Джон Франклин, обути в панталони и ботуши, но откъснати при коленете — единият лежеше в укритието, а другият беше паднал в близост до пробитата в леда погребална яма.

Що за злобно създание, чудеше се той, докато пиеше уискито си, ще откъсне краката на човек под коленете, а след това ще отнесе все още живата си плячка до дупката в леда и ще я пусне вътре само за да я последва секунда по-късно? Крозиър се опитваше да не мисли за онова, което може би се беше случило под леда, макар че понякога през нощта, когато се опитваше да заспи след няколко чаши уиски, въображението му рисуваше ужасни сцени. Освен това не се и съмняваше, че погребението на лейтенант Гор, което се беше състояло една седмица по-рано, е било просто едно изискано пиршество, предложено неволно на съществото, което вече е чакало и наблюдавало изпод леда.

Смъртта на лейтенант Греъм Гор не потопи в безутешна тъга Крозиър. Гор беше точно от онзи тип офицери от кралския флот, които бяха добре възпитани, добре образовани, посещаващи редовно службите на англиканската църква; герои от войната, които бяха родени командири, общуваха с лекота със своите командващи и подчинени, бяха скромни във всяко едно отношение, но призвани да извършват велики дела; изискани британски джентълмени, които се държаха добре дори с ирландците; шибани контета от висшата класа, които в продължение на четирийсет години бяха предпочитани пред Крозиър при получаването на повишения.

Той отново отпи.

Що за злобно създание убива, но не изяжда цялата си плячка в такава гладна зима, а връща обратно горната част от трупа на доста едрия моряк Уилям Стронг и долната част от тялото на младия Том Евънс? Евънс беше един от корабните юнги, които биха обвитите в плат барабани на погребението на Гор пет месеца по-рано. Що за същество ще отмъкне в тъмното младежа, без да пипне капитана, намиращ се само на три ярда от него… а после ще върне половината труп?

Мъжете знаеха. Крозиър знаеше, че те знаят. Те знаеха, че там на леда броди Дяволът, а не някаква си арктическа мечка с гигантски размери.

Капитан Франсис Крозиър не смяташе това мнение за погрешно — въпреки всичките си презрителни изказвания, които беше направил по-рано вечерта на чаша бренди в компанията на капитан Фицджеймс, — но той знаеше нещо, което моряците не знаеха; и то бе, че Дяволът, който се опитваше да ги избие тук, в Дяволското царство, не беше просто едно същество с бяла козина, което ги убива и изяжда един по един, а всичко, което ги заобикаляше — безмилостният студ, мачкащият корабите лед, електрическите бури, противоестественото отсъствие на тюлени, китове, птици, моржове и всякакви сухоземни животни, неумолимото настъпление на паковия лед, айсбергите, които се придвижваха по бялото замръзнало море, без да оставят никаква открита вода след себе си, внезапното, разтърсващо белотата, надигане на торосите, танцуващите звезди, калпаво запоените консерви с храна, която се превръщаше в отрова, така и не настъпилото лято, така и не отворилите се канали, — всичко. Чудовището от ледовете беше просто поредното проявление на Дявола, който желаеше смъртта им. И който искаше да страдат.

Крозиър отпи поредната глътка.