Ужас

Вятърът навяваше сняг върху обширното ледено поле, като на моменти скриваше от погледа мъничкото трупче, което лежеше върху синия лед сред съсирващата се и замръзваща кръв. Покрай околните тороси и ледени върхове не се забелязваше никакво движение. Мъжете до сър Джон седяха спокойно, единият дъвчеше тютюн, а останалите бяха отпуснали облечените си в ръкавици ръце върху обърнатите нагоре дула на мускетите. Сър Джон знаеше, че тези ръкавици щяха да бъдат свалени за миг, ако врагът им се появи на леда.

Той се усмихна на себе си, осъзнавайки, че запомня тази сцена, този момент като интересна случка, която да разкаже на Джейн, на дъщеря си Елинор и на прекрасната си племенница София. Напоследък често го правеше: разглеждаше опасното им положение на леда като поредица от интересни случки и дори им измисляше текст — не твърде обширен, просто достатъчен, за да задържи вниманието, — за да може да ги разкаже в компанията на неговите мили дами, когато излизат да вечерят навън. Този ден — нелепото укритие, скупчените вътре мъже, доброто предчувствие, миризмата на оръжейна смазка, вълна и тютюн, дори ниско надвисналите сиви облаци, навяваният сняг и лекото напрежение, докато очакваха плячката си — щеше да го представя в много добра светлина през следващите години.

Внезапно сър Джон отмести поглед наляво и надникна над рамото на лейтенант Левеконт към погребалната яма, която се намираше на по-малко от двайсет фута южно от укритието. Отворът към черното море отдавна беше замръзнал, а и след погребението самият кратер беше запълнен почти до ръба със сняг, но видът на леката вдлъбнатина в снега караше вече поомекналото сърце на сър Джон да се свива при мисълта за младия Гор. Ала погребалната служба беше прекрасна. И той я беше провел с достойнство и гордо воинско държание.

Сър Джон забеляза два черни предмета, които лежаха близко един до друг в най-хлътналата част на ледената вдлъбнатина — може би бяха тъмни камъчета? Копчета или монети, оставени там в памет на лейтенант Гор преди седмица от някой от моряците, преминаващи покрай мястото на погребението? В сумрачната, променлива светлина на снежната буря мъничките черни кръгчета, почти невидими, ако не знаеш къде точно да търсиш, сякаш се взираха право в сър Джон с тъжен укор. Той се запита дали заради някакви неочаквани климатични условия там не бяха останали два мънички отвора към морето, които не бяха замръзнали по време на редуващите се студове и снеговалежи, и сега на фона на сивкавия сняг не се виждаха две малки кръгчета черна вода.

Черните кръгчета примигнаха.

— Ъъъ… сержант… — започна сър Джон.

Цялото дъно на погребалния кратер сякаш изригна нагоре. Нещо огромно, сивкавобяло и могъщо се стрелна към укритието и бързо се скри зад южната страна на брезента, изчезвайки от полезрението на амбразурата.

Пехотинците, които явно не бяха съвсем сигурни какво са видели току-що, нямаха време да реагират.

Мощен удар се стовари върху южната стена на укритието, на по-малко от три фута от лейтенант Левеконт и сър Джон, събаряйки желязното скеле и раздирайки брезента.

Морските пехотинци и сър Джон скочиха на крака; плътният брезент над главите им, зад тях и отстрани се разкъса на парчета, разпорен от черни нокти с дължината на бойни ножове. Всички изкрещяха в един глас. Разнесе се противна смрад на мърша.

Сержант Брайънт вдигна мускета си — съществото беше вътре, при тях, сред тях, обграждайки ги с нечовешките си ръце, — но преди да успее да стреля, струя чист въздух премина през зловонния дъх на хищника. Главата на сержанта се откъсна от раменете му, прелетя през амбразурата и се търкулна по леда.

Левеконт изкрещя, някой стреля с мускета си само за да улучи стоящия до него пехотинец. Покривът на брезентовото укритие беше изчезнал и нещо огромно закриваше отвора, през който би трябвало да се вижда небето; и в този момент, когато сър Джон се обърна, за да се хвърли извън разкъсаната палатка, страшна болка го преряза под коленете.

След това всичко пред очите му стана размазано и нелогично. Струваше му се, че виси с главата надолу, гледайки как част от мъжете се търкалят като разпръснати кегли по леда, а други изхвърчат навън от унищоженото укритие. Разнесе се втори изстрел от мускет, но оръжието беше стреляло след като един морски пехотинец го бе захвърлил на леда — сега той се опитваше да избяга, пълзейки на четири крака по леда. Сър Джон виждаше всичко това — невъзможно, абсурдно, — полюлявайки се с главата надолу. Болката в краката му стана непоносима, после се разнесе силен трясък като от трошене на млади фиданки, а в следващия миг той полетя в погребалния кратер, към очакващия го нов кръг от черна вода. Главата му разби тънката ледена кора като топка за крикет, ударила се в стъклото на прозорец.

Студът накара бясно туптящото сърце на сър Джон временно да спре. Той се опита да изкрещи, но погълна солена вода.

Аз съм в морето. За пръв път в живота ми се намирам в самото море. Колко необичайно.