Ужас

Двамата офицери трябваше да признаят, че дори само от трийсет фута разстояние укритието беше практически невидимо, вградено в ниския леден торос до мястото, където сър Джон беше произнесъл надгробното слово. Белите платна се сливаха почти напълно със снега, а в прореза на амбразурата на неравни интервали висяха парцали, разчупващи правата хоризонтална линия. Шивачът на платна и оръжейникът бяха прикрепили брезента към железните пръти толкова здраво, че той дори не потрепваше при поривите на силния вятър, който навяваше сняг върху леда.

Левеконт поведе сър Джон по ледената пътека, минаваща зад тороса — встрани от зоната на поразяване, — а след това по ниския леден вал, който водеше до процепа в задната част на палатката. Вътре седеше сержант Брайънт заедно с морските пехотинци от „Еребус“ — капрал Пиърсън и редниците Хийли, Рийд, Хопкрафт и Пилкингтън. Когато командирът на експедицията влезе в палатката, мъжете започнаха да се надигат от местата си.

— О, не, не, господа, останете по местата си — прошепна сър Джон. От двете страни на тясната и дълга палатка бяха набити железни пръти; горните им краища бяха извити в скоби, в които бяха монтирани ароматните дървени талпи, позволяващи на морските пехотинци да седят на удобна за стрелба височина, когато не стояха до тясната амбразура. Другият слой талпи по земята пазеше краката им от измръзване. Всички държаха мускетите пред гърдите си, готови за стрелба. Претъпканата палатка миришеше на дърво, мокра вълна и оръжейна смазка.

— Колко време чакате? — прошепна сър Джон.

— Няма и пет часа, сър Джон — прошепна в отговор сержант Брайънт.

— Сигурно сте измръзнали.

— Ни най-малко, сър — отвърна тихо Брайънт. — Укритието е достатъчно голямо, за да ни позволява от време на време да се разтъпкваме, а дъските пазят краката ни от измръзване. В пет часа пехотинците на сержант Тоузър от „Ужас“ ще ни сменят.

— Видяхте ли нещо досега? — прошепна лейтенант Левеконт.

— Все още нищо, сър — отговори Брайънт. Сержантът и двамата офицери се наведоха напред, докато лицата им не се озоваха пред студения въздух, проникващ през амбразурата.

Сър Джон видя трупа на мечето и мускулите му, шокиращо червени върху леда. Хората му бяха одрали цялата кожа с изключение на малката бяла глава, бяха източили кръвта в кофи и я бяха разлели около трупа. Вятърът навяваше сняг по обширното ледено поле и видът на кръвта на фона на бялото, сивото и бледосиньото имаше смущаващо въздействие.

— Все още не сме напълно сигурни дали врагът ни е канибал — прошепна сър Джон.

— Да, сър — отвърна сержант Брайънт. — Не желае ли сър Джон да поседне до нас на пейката? Мястото е предостатъчно.

Мястото не беше предостатъчно, особено когато широкият ханш на сър Джон се намести до мускулестите задници, насядали на дъската. Но тъй като лейтенант Левеконт предпочете да остане прав, а морските пехотинци бързо се посместиха, доколкото можаха, пейката се оказа достатъчна да побере седмината мъже. Сър Джон осъзна, че от тази издигната позиция ледът се вижда много добре.

В този момент капитан сър Джон Франклин беше толкова щастлив, колкото изобщо би могъл да бъде в компанията на други мъже. Нужни му бяха години, за да разбере, че се чувства много по-удобно в компанията на жени — независимо дали бяха артистични, чувствителни жени като първата му съпруга Елинор или силни, упорити жени като настоящата му съпруга Джейн, — отколкото сред мъже. Но в дните след последното му неделно богослужение той беше получил повече усмивки, кимания и одобрителни погледи от офицерите и моряците си, отколкото през цялата си четирийсетгодишна кариера.

Наистина импровизираното обещание да плати по десет златни суверена на човек — да не говорим за удвояването на аванса, което се равняваше на петмесечна редовна заплата на моряк — беше направено в момент на необичаен прилив на добри чувства. Но сър Джон разполагаше със значителни финансови средства, а ако по време на тригодишното му отсъствие с тях се беше случило нещо, той беше убеден, че ще може да използва личното състояние на лейди Джейн за покриването на този нов дълг на честта.

Общо взето, смяташе сър Джон, предложението за парично възнаграждение и изненадващото му позволение да се раздаде грог на борда на въздържателския му кораб беше наистина гениално. Също както всички останали, и сър Джон беше дълбоко потресен от внезапната смърт на Греъм Гор, един от най-обещаващите млади офицери във флота. Лошите новини за отсъствието на плавателни коридори в леда и неизбежното прекарване на още една мрачна зима тук подействаха смазващо на всички, но с обещаните десет златни суверена на човек и с един празничен ден на двата кораба той беше успял засега да реши проблема.

Естествено, имаше го и другия проблем, за който предишната седмица му бяха съобщили четиримата медици: фактът, че все по-голяма част от консервираната храна се оказваше развалена, най-вероятно заради лошо запоените консерви. Ала сър Джон реши засега да не мисли за това.