Ужас

Тогава той беше на трийсет и четири години, но тя беше първата гола жена, която виждаше в живота си, при това най-красивата. Мургава кожа. Гърди, вече тежки като налети плодове, но все още момичешки, с малки зърна, със странни ареоли, тъмнокафяви кръгове — картина, която сър Джон, въпреки всичките си усилия, не беше способен да изтрие от паметта си вече четвърт век оттогава. Девойката имаше на слабините си не класическото окосмяване във формата на триъгълник, което Франклин беше видял впоследствие у първата си съпруга Елинор — само веднъж, за миг, докато тя се готвеше да се къпе, тъй като Елинор не позволяваше и най-слаба светлина в редките случаи, когато се любеха — и не рядкото, но оплетено гнездо с цвят на пшеница, което беше част от застаряващото тяло на сегашната му съпруга Джейн; не, индианката на име Зелените чорапи имаше само тясна, но чисто черна вертикална ивица над своята женственост. Изящна като перото на врана. Смолисточерна като самия грях.

Мичманът шотландец, Робърт Худ, който вече имаше едно извънбрачно дете от друга индианка през онази безкрайна първа зима в хижата, наречена от Франклин форт Ентърпрайз, веднага се беше влюбил в индианската тийнейджърка Зелените чорапи. Преди това тя беше спяла с друг мичман, Джордж Бак, но когато Бак бе отишъл на лов, тя беше сменила партньора си лекота, позната единствено от езичниците и диваците.

Франклин все още помнеше страстните стонове от онази дълга нощ — не еднократната няколкоминутната страст, който той беше изпитвал с Елинор (без да стене и изобщо без да издава нито звук, разбира се, тъй като джентълмените не си го позволяват), и дори не два пъти, както беше в първата паметна нощ от медения му месец с Джейн, а половин дузина пъти. Скоро след като звуците на Худ и момичето в съседния навес притихнеха, те започваха отново — смях, приглушено кикотене, после тихи стонове, постепенно прерастващи във викове, когато безсрамната девойка възбудеше Худ.

Джейн Грифин беше на трийсет и шест години, когато на пети декември 1828 година се омъжи за току-що посветения в рицарство сър Джон Франклин. Те прекараха медения си месец в Париж. Франклин не обичаше особено този град, нито пък французите, но хотелът им беше разкошен и храната беше отлична.

Франклин изпитваше почти ужас, че по време на пътешествията си през континента те могат да се натъкнат на онзи Роджет — Питър Марк, който беше привлякъл вниманието на четящата публика, публикувайки онзи глупав речник или каквото там беше — същият този човек, който веднъж беше поискал ръката на Джейн Грифин и беше получил отказ, както й всичките й други ухажори в младите й години. По-късно Франклин беше надникнал скришом в дневниците на Джейн от тези години — той оправдаваше това свое злодеяние с мисълта, че тя със сигурност е искала той да намери и да прочете многобройните подвързани с телешка кожа тетрадки, защо иначе ще ги остави на толкова видно място? — и беше видял, написана с любимия му ситен, безупречен почерк, фразата, написана в деня, в който Роджет най-накрая се беше оженил за друга: „Любовта на живота ми приключи.“

Робърт Худ вдигаше шум със Зелените чорапи вече шест безкрайни арктически нощи, когато неговият колега мичман Джордж Бак се върна от лова заедно с индианците. Двамата мъже се уговориха да се дуелират до смърт на разсъмване — около десет сутринта — на следващия ден.

Франклин не знаеше какво да направи. Пълният лейтенант беше не беше способен да постигне никакво подобие на дисциплина у грубите voyageurs или у надменните индианци, да не говорим че не можеше да контролира своенравния Худ и импулсивния Бак.

Двамата мичмани бяха художници и картографи. Оттогава Франклин беше спрял да се доверява на художници. Когато скулпторът в Париж правеше ръцете на лейди Джейн, а парфюмираният содомит тук, в Лондон, идваше почти в продължение на цял месец да рисува официалния й портрет с маслени бои, Франклин нито за миг не я остави насаме с някой от тях.

Бак и Худ щяха да се срещнат на разсъмване на смъртоносен дуел и на Джон Франклин не му оставаше нищо друго, освен да се скрие в хижата и да се моли смъртта или нараняването на участниците да не унищожат последните остатъци от здрав разум в неговата вече провалена експедиция. В получените от него нареждания не се казваше, че е длъжен да носи храна през близо 2000 километровото мъчително пътешествие, включващо прекосяване на полярната пустош и на морското крайбрежие и пътуване по река. Той беше купил със собствени пари достатъчно продукти, за да може да нахрани шестнайсет души за един ден. Франклин предполагаше, че след това индианците ще ловуват за тях и ще ги хранят подобаващо, точно както водачите носеха багажа му и гребяха с веслата на брезовото му кану.