Ужас

— Един човек, който бе гостувал тук, писа в хобартския вестник, цитирам дословно, Франсис: „Личните стаи на съпругата на нашия губернатор в губернаторската резиденция приличат повече на музей или менажерия, отколкото на будоар на една дама.“

Крозиър цъкна с език и се засрами заради подобните си мисли. После каза:

— Значи този Монтагю продължава да ви създава неприятности?

— Повече от всякога. Лорд Стенли — най-гадната от всички гадини — подкрепи Монтагю, възстанови го на пост, подобен на онзи, от който беше уволнен, и изпрати на чичо Джон писмо, в което го смъмри толкова ужасно, че леля Джейн ми сподели насаме, че било еквивалентът на бой с камшик.

„Аз щях да застрелям този негодник Монтагю в слабините, после щях да отрежа топките на лорд Стенли и да му ги поднеса съвсем леко затоплени“, помисли си Крозиър.

— Това е ужасно — каза той.

— После стана още по-лошо — рече София.

Крозиър погледна към лицето й в сумрака, за да провери дали не плаче, но не видя сълзи. София не беше от плачливите.

— Стенли е публикувал писмото си? — предположи Крозиър.

— Този… мръсник… дал копие от официалното мъмрене на Монтагю, преди да го изпрати на сър Джон, и проклетата невестулка го изпратила тук с най-бързия пощенски кораб. Направили му копия и ги разнесли из град Хобарт, дали го на всички врагове на чичо Джон месеци преди самият той да получи писмото по официалните канали. Цялата колония хихикаше подигравателно всеки път, когато чичо Джон или леля Джейн се появяваха на някой концерт или губернаторският пост изискваше присъствието им на някое официално събитие. Извинявам се за неподходящите за една дама изрази, Франсис.

„Аз щях да нахраня лорд Стенли със собствените му топки, поднесени студени в запечено тесто от собствените му лайна“, помисли си Крозиър. Той не каза нищо, само кимна в знак, че прощава на София за избора на изрази.

— А когато чичо Джон и леля Джейн решиха, че по-лошо няма накъде — продължи София с глас, който леко трепереше, но от гняв, убеден бе Крозиър, а не от слабост, — Монтагю изпрати на тукашните си приятели плантатори пакет, съдържащ цялата лична кореспонденция, документи от архива на губернаторската резиденция и официални депеши, които беше използвал, за да компрометира губернатора в очите на лорд Стенли. Този пакет се намира в Централната колониална банка тук, в столицата, и чичо Джон знае, че две трети от старите фамилии и водещите предприемачи в града са посетили банката, за да се запознаят със съдържанието му. В тези документи капитан Монтагю нарича губернатора „пълен малоумник“… и доколкото ни е известно, това е най-учтивото определение в отвратителните писания.

— Положението на сър Джон изглежда крайно неблагоприятно — каза Крозиър.

— Понякога се страхувам да не изгуби здравия си разум, ако не и живота си — съгласи се София. — Губернатор сър Джон Франклин е чувствителен човек.

„Не би наранил и муха“, помисли си Крозиър.

— Той ще подаде ли оставка?

— Ще го отзоват в Англия — отвърна София. — Цялата колония го знае. Затова леля Джейн не е на себе си… Никога не съм я виждала в такова състояние. Чичо Джон очаква да получи официално уведомление за отзоваването му преди края на август, ако не и по-рано.

Крозиър въздъхна и започна да прави браздички с върха на бастуна си в чакъла на градинската пътечка. Той беше очаквал срещата си със София през двете години в арктическите ледове, но сега, когато вече беше тук, разбираше, че гостуването им ще остане незабелязано на фона на политическите интриги и личните нападки. Той сподави следващата си въздишка. Беше на четирийсет и шест години, а се държеше като глупак.

— Искате ли утре да разгледате Езерото на птицечовката? — попита София.

Крозиър си наля още една чаша уиски. Някъде отгоре се разнесе воят на банши, но това беше просто арктическият вятър в остатъците от такелажа. Капитанът се изпълни със съжаление към носещите вахта.

Бутилката с уиски беше почти празна.

В този момент Крозиър реши, че трябва да възобновят превоза на провизии до Земята на крал Уилям още тази зима въпреки мрака и бурите и въпреки заплахата от вездесъщата твар от ледовете. Той нямаше друг избор. Ако в следващите месеци се наложеше да напуснат корабите — а и „Еребус“ вече даваше признаци за предстоящо разпадане, — нямаше начин просто да устроят лагер върху леда до мястото на гибелта на корабите. В повечето случаи подобно решение имаше смисъл — не една злополучна полярна експедиция се беше разполагала на лагер върху леда и беше чакала течението на Бафиново море да я отнесе на стотици мили на юг, в открито море, — но тукашният лед не пътуваше наникъде, а и тук щеше да е още по-трудно да защитят лагера от звяра, отколкото на замръзналия каменист бряг на острова или полуострова, намиращ се в мрака на двайсет и пет мили оттук. Освен това там имаха на склад повече от пет тона провизии. Останалото трябваше да се прехвърли, преди слънцето отново да изгрее.